По необходимост хипотезата, че латинските царе били зачевани на някакъв годишен празник на любовта, е само догадка, макар преданието, че Нума се родил на празника на Парилия, когато овчарите прескачали пролетните клади, тъй както влюбените прескачат еньовденските огньове, да е някакво указание за нейната достоверност. Напълно възможно е обаче несигурността по отношение на бащите на царете да е възникнала дълго време след смъртта им, когато техните образи започнали да се разтварят в облака на митовете и да добиват фантастични форми и фантастична окраска по своя път от земята към небето. Съвсем естествено, ако тази земя са управлявали пришълци, странници и пътешественици, хората да забравят за произхода им и забравяйки го, да им приписват друг, при който блясъкът да компенсира липсата на истинност. До крайния апотеоз, когато царете се представят не само като деца на богове, но и самите те за въплътени богове, би се стигнало много по-лесно, ако те са претендирали още приживе за божественост, а че това е било така, вече имаме достатъчно основание да вярваме.
Ако при латините жените от царски произход са оставали у дома и са получавали за съпрузи мъже от друг род, а често и от друга страна и последните придобивали царска власт по силата на своя брак с местните царкини, ще стане ясно не само защо римската корона се носела от чужденци, но и защо в списъка на царете на Алба се срещат чужди имена. В общество, където благородничеството се предава само по женска линия, или с други думи, произходът по майчина линия е всичко, а произходът по бащина — нищо, не би имало възражения срещу това момичетата с най-високо положение да се свързват с мъже от обикновен произход, дори с чужденци и роби, стига мъжете сами по себе си да изглеждат подходяща партия. От значение е царският род, от който, както се предполага, зависи благоденствието, а дори и съществуването на народа, да продължава енергично и резултатно, а за такава цел, съгласно представите на първобитните общества, жените от царското семейство трябва да раждат деца от здрави телом и духом мъже, способни да изпълняват важните си задачи за продължаване на рода. При това положение са се смятали за жизнено важни личните качества на царя с оглед ценностната система на този етап от еволюцията на обществото. Ако те, подобно съпругите си са от царско или божествено потекло, толкова по-добре, но това не е чак дотам съществено.
В Атина, също както в Рим, намираме следи от унаследяване на престола чрез брак с царкиня, защото, както казват, двама от най-древните царе на Атина — Кекроп и Амфитрион, са се оженили за дъщерите на своите предшественици. Преданието се потвърждава до известна степен от доказателствата и навежда на заключението, че в Атина предаването на родство по мъжка линия е предшествувано от предаване на родството по женска.
Освен това, ако съм прав в предположението си, че в древен Лациум царските семейства са задържали дъщерите си у дома, а са изпращали синовете си да се женят за царкини и да управляват техните народи, то следва, че чуждото потомство управлява през различните поколения над различни царства. Но това, изглежда, е ставало не само в Древна Гърция, а и в Древна Швеция и затова с право можем да предположим, че този обичай е съществувал у много народи в Европа, имащи арийски произход. Гръцки легенди разказват как царският син напуска родината си и отива в далечна страна да се жени за дъщерята на тамошния цар и наследява царството. Древни гръцки автори отдават тази княжеска миграция на различни причини. Обикновено като причина сочат, че царският син е прокуден заради убийство. Това би обяснило много добре защо напуска собствената си страна, но не и защо трябва да стане цар на друга. Можем да подозираме, че тези причини са допълнително измислени от авторите, които, привикнали на правилото, че синът унаследява имота и царството на баща си, били затруднени да обяснят защо в толкова много легенди царските синове напускат родината си и отиват да царуват над чужди царства. И в скандинавския епос срещаме остатъци от подобни обичаи. Там четем за мъже на царкини, които получават дял от царствата и по-точно за петте поколения, предшествували Харолд Русия. В Хеймскрингла, или Сага за норвежките крале, се споменава как мъже от инглингарската династия са се сдобили с най-малко шест норвежки провинции по пътя на сватби с дъщерите на местните крале.