Преданията за насилствената смърт на римските царе показват, че състезанието, с което спечелвали своя трон, понякога било по-скоро смъртен бой, отколкото надбягване. Ако това е така, аналогията между Рим и Неми ще бъде още по-близка. И на двете места свещените царе, живите представители на божествената същност, били изложени на опасността да бъдат свалени и убити от всеки решителен мъж, който би доказал със силна ръка и остър меч своето божествено право на свещената длъжност. И няма да се изненадаме, ако сред ранните латини претендентите за царска власт често уреждали спора чрез единоборство, защото чак до исторически времена умбрийците редовно подлагали частните си разногласия на изпитание с бой и се смятало, че онзи, който пререже гърлото на противника си, доказва неоспоримо правата си.
ГЛАВА XV
Култът към дъба
По всичко личи, че култът към дъба, или към бога дъб е бил общ за всички европейски народи от арийски произход. Гърците и италийците свързвали това дърво със своя върховен бог Зевс или Юпитер, божеството на небето, дъжда и гръмотевицата. Може би най-старото и положително едно от най-прочутите светилища в Гърция било в Додона, където почитали Зевс като дъб-оракул. Гръмотевичните бури, които, както казват, бушували в Додона по-често, отколкото където и да било другаде в Европа, са направили това място подходящ дом за бога, чийто глас се чувал като шум от листата на дъба и трясък на гръмотевиците. Може би накачените из светилището бронзови гонгове, които при вятър звънели протяжно, били предназначени да наподобят гръмотевицата, чийто грохот и трясък се разнася често из доловете на суровите и голи планини, ограждащи мрачната долина. Както видяхме, свещеният брак на Зевс и Хера, на бога и богинята на дъба, бил празнуван много тържествено от религиозната федерация държави. И на планината Ликеон в Аркадия таченето на Зевс, бога на дъба и дъжда, се проявява ярко в заклинанието за дъжд, което правел неговият жрец, който топял в свещения поток дъбов клон. Гърците ревностно се обръщали към Зевс в качеството му на бог на дъжда с молба за валеж. Това е напълно естествено, защото често, макар и не винаги, той обитавал планините, където се събират облаци и растат дъбове. На Атинския акропол имало статуя на Земята, която се моли на Зевс да дъжд. А при суша атиняните се молели: „Дъжд, дъжд, о, мили Зевсе, на нивите на атиняните и из равнините“.
Зевс бил господар не само на дъжда, но и на гръмотевиците и светкавиците. В Олимпия и другаде го обожавали под прозвището Гръмовержец, а в Атина на градската стена имало свещено огнище на Зевс Гръмовержеца, откъдето лица с жречески функции следели през определени сезони на годината дали няма да проблесне светкавица над планината Парнас. Освен това гърците редовно ограждали поразени от гръм места и ги посвещавали на Спусналия се Зевс или, с други думи, на бога, който е дошъл с блясък от небето. В тези оградени места издигали олтари и на тях принасяли жертви. По някои надписи може да се съди за съществуването на такива места и в Атина.
Логично е да предположим, че след като древните гръцки царе претендирали, че произхождат от Зевс и дори носели неговото име, те са се опитвали да упражняват божествените му функции, като предизвикват гръмотевици и дъжд за доброто на своите поданици и за ужас и объркване на враговете си. Може да се предположи, че в това отношение легендата за Салмоней отразява претенциите на цяла плеяда дребни морски монарси, които в стари времена властвували всеки над своя кантон, в покритите с дъбови гори планини на Гърция. От тях, както и от ирландските крале, се очаквало плодородие за земята и плодовитост за добитъка; а как по-добре биха могли да задоволят тези надежди от това, да играят ролята на своя родственик Зевс, великия бог на дъба, на гръмотевицата и на дъжда? Очевидно те са го олицетворявали, също както италийските царе олицетворявали Юпитер.