Странните правила на този жречески сан нямат паралел в класическата древност и не могат да се обяснят с нейна помощ. Обяснението трябва да се потърси по-назад във времето. Едва ли някой би отрекъл, че този обичай намирисва на варварство и доживял до епохата на империята, той се откроявал напълно изолиран от тогавашното изтънчено италианско общество, като вековна скала сред равно окосена ливада. И тъкмо този груб и варварски характер на обичая ни дава някаква надежда да намерим обяснението му. Защото последните проучвания на ранната история на човека разкриха едно съществено подобие в начина, по който, сред многото повърхностни различия, човешката мисъл е изработила своята първа груба житейска философия. А това означава, че ако успеем да установим съществуването на варварски обичай, като този за Немийския жрец някъде другаде, ако успеем да разкрием мотивите, които са го породили, ако успеем да покажем, че тези мотиви са били широко, даже всеобщо валидни за човешкото общество, което в зависимост от обстоятелствата е създавало институции, привидно различни, но по същество сродни и ако накрая докажем, че същите тези мотиви и някои от институциите, които те са породили, са действували в класическата древност, тогава с право ще заключим, че това са мотивите, които в една по-отдавнашна епоха са породили жречеството от Неми. При липса на преки данни за начина, по който е възникнала жреческата институция, подобно заключение няма никога да е равностойно на доказателство. Но ще е повече или по-малко вероятно в зависимост от това, доколко пълно отговаря на изброените условия. Настоящата книга има за задача, като изпълни току-що изброените условия, да предложи напълно вероятно обяснение на жречеството от Неми.
В началото ще изложа малкото факти и легенди, достигнали до нас. Според един разказ, началото на култа към Немийската Диана поставил Орест, който, след като убил Таос, цар на Тавридски Херсон (Крим), избягал със сестра си в Италия и отнесъл със себе си култовата статуя на Диана Скитска, скрита в сноп пръчки. Когато умрял, пренесли костите му от Ариция в Рим и ги заровили пред храма на Сатурн, на склона на Капитолийския хълм, до храма на Конкорд. Кървавият ритуал, който легендата приписва на Диана Скитска, е известен на хората, запознати с класиката. Говори се, че всеки слязъл на брега странник бил принасян в жертва на нейния олтар. Но пренесен в Италия, обичаят придобива по-мека форма. В Немийското светилище растяло дърво, от което не бивало да се чупи дори клонче. Това било разрешено само на избягал роб, стига, разбира се, да успее да го направи. И онзи, който смогвал да откъсне клонче от дървото, добивал право да се срещне в единоборство с жреца и ако го убие, да властвува вместо него с титлата Горски цар (Rex Nemorensis). Според древните съдбовната клонка е Златната клонка, която Еней, подучен от Сибила, откъсва, преди да предприеме опасното пътуване в света на мъртвите. Твърди се, че бягството на роба символизира бягството на Орест, докато боят с жреца напомня за човешките жертви, принасяни някога на Диана Скитска. Това унаследяване с правото на меча просъществувало до времето на империята, когато на Калигула скимнало, че Немийският жрец е изпълнявал твърде дълго своята служба и наел един по-як негодяй да го убие; от своя страна един гръцки пътешественик, посетил Италия по времето на Антонините, отбелязва как и тогава жрец ставал онзи, който победи в единоборство.