Племето баганда вярва, че всеки човек се ражда с двойник и този двойник е плацентата, затова гледат на нея като на второ дете. Майката я заравя в корените на дърво и то става свещено, докато плодовете му не узреят, не бъдат обрани и тържествено изядени от семейството. Индианците чероки заравят пъпната връв на момиче под стъпата за чукане на царевица, та да стане добра пекарка, а пъпната връв на момче окачват на дърво в гарата — за да стане ловец. Инките в Перу запазвали пъпната връв много внимателно и я давали на детето да я смуче, когато е болно. В древно Мексико давали пъпната връв на момче на войници, да я заровят на бойното поле, та момчето да придобие влечение към войната. Но пъпната връв на момиче заравяли край домашното огнище, защото вярвали, че ще го вдъхновява с любов към дома и вкус към готвене и лекарство.
И в Европа много хора все още вярват, че съдбата на човека е повече или по-малко свързана със съдбата на пъпната му връв или плацентата. В Рейнска Бавария например пъпната връв се държи известно време завита в парче стар чаршаф, а после се нарязва или набожда в зависимост от това, дали детето е момче или момиче, та да стане сръчен работник или добра шивачка. В Берлин акушерката обикновено връчва изсушената пъпна връв на бащата със строгото указание да я пази внимателно, защото докато я пази, детето ще е живо, ще расте и ще е здраво. В Бос и Пеш (Франция) хората внимават да не хвърлят пъпната връв във вода или огън, защото в противен случай детето ще се удави или ще изгори.
Така на много места по света пъпната връв, или по-често плацентата, се смятат за живо същество — брат или сестра на новороденото, или материален предмет, в който живее духът-пазител на детето, или пък част от неговата душа. Освен това предполагаемата индуктивна връзка между човека и неговата плацента или пъпна връв се очертава много ясно в често срещания обичай да се постъпва с тях по начин, който ще повлияе за цял живот върху характера и кариерата на човека, като го направи ловък катерач, добър плувец, опитен ловец или смел войник, ако е мъж, и изкусна шивачка или добра пекарка, ако е жена. Значи вярванията и обичаите, свързани с плацентата и по-рядко с пъпната връв, представляват очевиден паралел на широко разпространената представа за прераждащата се или външната душа и обичаите, свързани с нея. При това положение едва ли ще е необосновано предположението, че не става дума за случайно съвпадение, а по-скоро в последъка или плацентата откриваме физическата основа (не непременно единствената) на теорията и практиката на външната душа. На този въпрос ще се спрем и по-нататък.
Любопитно приложение на теорията за прилепчивата магия е връзката, която обикновено се приема, че съществува между ранения и оръжието, причинило раната, и каквото са направили или направят на причинителя, то непременно въздействува по съответен начин на пострадалия. Плиний например разказва, че ако сте ранили човек и съжалявате за това, е необходимо само да плюете на ръката, нанесла раната, и в същия миг болката на страдащия ще се облекчи. В Меланезия, ако приятелите на ранения се сдобият със стрелата, която го е ранила, те я държат на влажно място или в хладни листа, защото така възпалението ще бъде незначително и скоро ще се успокои. Междувременно врагът, който е изстрелял стрелите, се старае да влоши е всички възможни средства състоянието на раната. За тази цел той и приятелите му пият горещи и лютиви течности и дъвчат дразнещи листа, защото това очевидно ще възпали и раздразни раната. Те държат лъка близо до огъня, та причинената от него рана да пари. Със същите намерения, ако са намерили стрелата, поставят върха й в огъня. Освен това внимават тетивата да стои опъната и от време на време я дърпат, защото това кара ранения да страда от нервно напрежение и силни спазми. „Винаги се е вярвало и твърдяло, казва Бейкън, че ако мажеш с лекарство оръжието, нанесло раната, това ще накара раната да оздравее. При този експеримент, разказан от човек, на когото може да се вярва (макар аз самият все още да не съм напълно склонен да го вярвам), могат да се отбележат следните моменти: първо, балсамът се прави от най-различни съставки, от които най-странна и най-трудна за намиране е мъх, пораснал на черепа на незаровен мъртвец, и мас от глиган или мечка, убити по време на акта на размножаване.“ Скъпоценният балсам, съставен, както обяснява философът, от тези и други съставки, слагани не на раната, а на оръжието, при това даже и в случай че раненият човек бил на голямо разстояние и не знаел нищо за това. Правили опит, ни разказва той, да се изтрие балсамът от оръжието, без знанието на ранения и в резултат той получавал страшни болки, които не минавали, докато оръжието не бъде отново намазано. Нещо повече, „твърди се, че ако не можете да намерите оръжието, а вместо това поставите в раната някакъв железен или дървен инструмент, наподобяващ оръжието, и я разкървавите, намазването на този инструмент ще послужи за същото и ще има същия ефект“. Лечебните мерки, които Бейкън смятал достойни за внимание, са все още на мода в източната част на Англия. В Съфък например, ако човек се нарани с градинарска секира или е коса, той полага усилия да държи инструмента винаги лъснат и го маже с мазнина, да не загнои раната. Ако се убоде на трън, или както би казал той — на храст, маже с мазнина извадения трън. Един човек отишъл на лекар с възпалена ръка. Убол се на трън, когато правел ограда. Като му казали, че раната е забрала, той възкликнал: „Как ли е станало това, та аз намазах храста добре, след като го извадих.“ Ако кон нарани крака си, като стъпи на гвоздей, съфъкският коняр винаги ще запази гвоздея, ще го почисти и ще го маже с мазнина всеки ден, за да не загнои раната. По същия начин селяните в Кеймбриджшър смятат, че ако кон стъпи на гвоздей, гвоздеят трябва да се намаже е лой или растително масло и да се сложи на сигурно място, иначе конят няма да оздравее. Преди няколко години изпратили да повикат ветеринарен лекар да прегледа един кон, който раздрал хълбока си на пантата на селска порта. Като пристигнал на мястото, лекарят установил, че на ранения кон все още с нищо не били помогнали, но един човек вече се бил заловил да вади пантата от стълба на портата — да може да я намаже и да я прибере на сигурно място, което по мнението на многознаещите кеймбриджски познавачи щяло да помогне на животното да оздравее. И селяните от Есекс са на мнение, че ако човек се нарани с нож, за да оздравее, е много важно ножът да се смаже и да се постави напреко на леглото, на което лежи страдащият. В Бавария указанието пък е да намажете ленен парцал с мас и да омотаете с него острието на брадвата, с която сте се наранили, като внимавате острието да остане нагоре. Заедно със засъхването на маста върху брадвата ще заздравее и вашата рана. А в планината Харц твърдят, че ако сте се порязали, трябва да намажете ножа или ножицата с мас и да ги сложите на сухо място в името на отца сина и светия дух. Щом ножът съхне, и раната оздравява. Но на други места в Германия настояват, че ножът трябвало да се забие в земята на влажно място и раната ще оздравее, докато ножът ръждясва. Други, пак в Бавария, препоръчват брадвата, или с каквото сте се наранили, да се намаже с кръв и да се сложи под стряхата.