Подобно суеверие е разпространено на различни места в Европа. В Мекленбург смятат, че ако забиеш в нечия следа гвоздей, той ще окуцее, но понякога изискването е гвоздеят да е взет от ковчег. В някои части на Франция прибягват към подобни средства, когато искат да причинят зло на враг. Разказват за една старица, която често ходела в Стоу (в Съфък) и била вещица. Ако някой тръгнел след нея и забиел гвоздей или нож в следите от стъпките й в праха, жената не можела да помръдне, докато не извадят предмета. При южните славяни момичето изкопава пръстта, в която са останали следи от стъпките на любимия, и я слага в саксия. После засажда невен — цвете, което не увяхва. И както златният цвят расте, цъфти и никога не вехне, така и обичта на любимия ще расте, цъфти и никога няма да увехне. Тук любовното заклинание въздействува на мъжа чрез пръстта, в която е стъпил. Стара датска церемония при сключване на договор почива на същата идея за индуктивната връзка между човека и следите от стъпките му: договорните страни напръсквали следите от стъпките на другия със собствената си кръв и по този начин давали клетва за вярност. Изглежда, в Древна Гърция също е имало такива суеверия, защото смятали, че ако кон стъпи във вълча следа, ще се вцепени, а една приписвана на Питагор максима забранява да се пробождат следите от стъпките на човек с гвоздей или нож.
Същото суеверие използуват ловците от много страни по света, за да настигнат дивеча. Така немският ловец забива гвоздей от ковчег в прясната следа на преследвания от него дивеч, убеден, че това ще попречи на животното да избяга. Аборигените от Виктория слагат горещи въглени в следите на преследваните животни. Хотентотските ловци хвърлят във въздуха шепа пясък, взет от следите на дивеча, и вярват, че това ще повали животното. Индианците от поречието на р. Томпсън (Канада) слагали муски в следите на ранените елени. Веднъж направили това, смятали за съвсем излишно да продължават преследването същия ден, защото омагьосаното животно няма да отиде далеч и скоро ще умре. По същия начин индианците оджибве слагали „лекарство“ в следата на първия елен или мечка, на които се натъкнат, предполагайки, че това ще накара животното скоро да се появи пред очите им, дори да е на два или три дни път от тях, защото заклинанието имало силата да скъси пътя от няколко дни до няколко часа. Ловците от западноафриканското племе еве пробиват следата от стъпката на дивеча с изострена клечка, за да „наранят“ преследваното животно и да го настигнат.
Но макар и най-забележим, следата от стъпката не е единственият отпечатък от тялото, с помощта на който може да се направи магия. Аборигените от Югоизточна Австралия вярват, че могат да нанесат вреда на човека, като заровят остри парчета кварц, стъкло и т.н. в отпечатъка, оставен от лежащото му тяло. Магическото въздействие на тези остри предмети прониква в тялото и причинява онези остри болки, които „невежите“ европейци отдават на ревматизма. Сега можем да разберем защо за питагорейците било задължително, като станеш от леглото, да изгладиш следите, оставени от тялото по постелката. Правилото било в същност древна предпазна мярка срещу магия, част от сборника суеверни максими, които в древността отдавали на Питагор, макар те да са били несъмнено познати на варварите, предтечи на гърците далеч преди времето на философа.
4. Възходът на магьосника
С това приключваме разглеждането на общите принципи на индуктивната магия. Примерите, с които ги илюстрирах, бяха извлечени в по-голямата си част, да я наречем, частната магия, или с други думи, от магически обреди и заклинания, целещи да принесат полза или да нанесат вреда на отделни хора. Но в първобитните общества винаги може да се открие и още нещо, което ще наречем обществена магия, или е други думи, магьосничество, упражнявано в полза на цялата община. След като изпълнява церемонии за общото благо, магьосникът очевидно престава да е частно практикуващ и до известна степен се превръща в обществен деец. Възникването на подобна категория дейци е от голямо значение както за политическата, така и за религиозната еволюция на обществото. Защото, след като се предполага, че доброто на племето зависи от изпълнението на тези магически ритуали, магьосникът се издига до положение със значително влияние и слава и лесно може да постигне ранга и властта на вожд или цар. И не е чудно, че такава професия привлича в редовете си някои от най-способните и най-амбициозните хора от племето, защото им обещава перспективата за чест, богатство и власт, каквато трудно би могла да предложи друга кариера. По-острите умове разбират колко е лесно да заблудят по-доверчивите си събратя и да използуват тяхното суеверие в своя полза. Но магьосникът не винаги е негодник или измамник, напротив — често той искрено вярва, че наистина притежава чудотворните способности, които му приписва доверчивостта на неговите събратя. Но колкото е по-умен, толкова по-голяма е вероятността да прозре погрешните представи, които налага на хората е по-мудна мисъл. Така най-способните представители на професията сигурно са склонни към повече или по-малко съзнателна измама и по принцип тези хора вземат връх благодарение на превъзхождащите си способности и си спечелват положение на най-голямо достойнство и власт. Опасностите по пътя на професионалния магьосник са много и по правило успява да ги преодолее само човек с най-голямо присъствие на духа и с най-остър ум. Защото не бива да забравяме, че всяко твърдение или претенция на магьосника е само по себе си лъжливо. Нито едно от тях не може да устои без съзнателна или несъзнателна измама. Следователно магьосникът, който искрено вярва в собствените си необикновени способности и основава на тях прекомерните си претенции, е изложен на далеч по-голяма опасност и е много вероятно да бъде прекъсната негова кариера, а не тази на съзнателния измамник. Честният магьосник винаги очаква неговите заклинания и магии да произведат предполагаемия ефект и когато не успеят не само в действителност, както е винаги, но очевидно и катастрофално, както често става, губи самообладание. Той не, винаги е готов като колегата си измамник с правдоподобно обяснение на провала и може да се случи, преди още да го е намерил, разочарованите му и гневни клиенти да го халосат по главата. При това положение, на този етап от еволюцията на обществото, върховната власт обикновено попада в ръцете на най-умните и най-безскрупулните хора. Ако има как да се направи равносметка на злото, което причиняват с безчестието си, и доброто, което носят, благодарение на превъзхождащия си разум, може би ще се установи, че доброто далеч превъзхожда злото. Защото честните, високопоставените глупци са донесли на света повече беди от умните негодници. Веднъж постигнал върха на амбицията си, умният негодник вече няма егоистични цели и често прилага своите способности, опита и възможностите си в полза на обществото. Често хората, проявили най-малко скрупули в борбата за власт, са донесли най-голямо благо при упражняването й, независимо дали властта, към която са се стремили и постигнали, е богатство, политическа власт или друго нещо. В политическата сфера коварният интригант, безмилостният победител може да се окаже мъдър и щедър властелин, благославян приживе, оплакван при смъртта, уважаван и аплодиран от потомците. Такива мъже — да вземем два от най-очевидните примери — са били Юлий Цезар и Август. Но глупакът си е глупак и колкото по-голяма власт е съсредоточена в ръцете му, толкова по-катастрофално я упражнява. Най-голямата катастрофа в английската история е скъсването с Америка и до нея можеше да не се стигне, ако Джордж III не е бил един честен тъпак.