Този принципен конфликт между магия и религия обяснява достатъчно добре безмилостната враждебност, с която в хода на историята свещенослужителят е преследвал магьосника. Високомерната самостоятелност на магьосника, надменното му държане с по-висшите сили и безсрамните му претенции да упражнява власт, равна на тяхната, не може да не отврати свещенослужителя, с неговото страхопочитание и смирено преклонение пред божието величие — подобни претенции и подобно поведение изглеждат нечестиви и богохулни, узурпиране на прерогативите, които принадлежат единствено богу. А може би понякога са се намесвали и по-низши мотиви и това е изостряло враждебността на свещенослужителя. Той твърдял, че е съответният посредник, истинската връзка между бог и човек, и без съмнение нерядко интересите и чувствата му били засягани от конкурента, който проповядвал по-сигурен и по-гладък достъп до щастието от трудния и хлъзгав път към божието благоволение.
И все пак колкото и познат да ни се струва, този антагонизъм се е появил сравнително късно в историята на религията. В ранния етап функциите на свещеника и магьосника често се съчетавали или, да се изразим може би по-правилно, все още не били разграничени. За да постигне своята цел, човекът ухажвал богове или духове с молитви и жертвоприношения, а в същото време прибягвал до церемонии и формули и се надявал те да донесат желания резултат сами по себе си, без помощта на бога или дявола. Накратко казано — той изпълнявал едновременно религиозни и магически ритуали. Мълвял молитви и заклинания почти на един дъх и не знаел или не го било грижа за теоретичната непоследователност на поведението му, докато независимо от средствата успявал да постигне желаното. Вече видяхме примери за подобно сливане или смесване на магия с религия в практиката на меланезийците и на други народи.
Същото смесване на магия и религия е просъществувало сред народи, издигнали се до по-високо културно равнище. Било е широко разпространено в Древна Индия и Древен Египет, не е изкоренено и до ден-днешен сред европейските селяни. Що се отнася до Древна Индия, един виден специалист по санскрит ни разказва, че „в най-ранния период ритуалът на жертвоприношението, за който имаме подробна информация, е проникнат с действия в духа на най-примитивната магия“. Като говори за значението на магията на Изтока и особено в Египет, проф. Масперо отбелязва, че „не бива да се свързва самата магия с унизителната представа, която тя почти винаги събужда в съзнанието на съвременния човек. Древната магия е в самата основа на религията. Вярващите, желаещи да се сдобият с някаква облага от бога, нямали друга възможност за успех, освен да сложат ръка на божеството, а това можело да се осъществи само с помощта на известни ритуали, жертвоприношения, молитви и песни, «разкрити» им от самия бог, които ги принуждавали да правят каквото се иска от тях“.
Същото смесване на идеи, същото преливане на религия и магия се проявява в различни форми сред по-непросветените слоеве в съвременна Европа. Твърди се, че във Франция „множеството от селяните все още вярват, че свещениците притежават тайна и непреодолима власт над природните сили. Като прочете някакви молитви, които само той знае и има правото да произнася, но след това трябва да иска опрощение, свещеникът може в случай на надвиснала опасност да спре или за момент да обърне в друга посока действието на вечните закони ма физическия свят. Ветровете, бурите, градушката и дъждът се подчиняват на заповедите и на волята му. Огънят също му е подчинен и пламъците на пожара угасват по негова команда“. Така френските селяни били, а може би и все още са убедени, че свещениците могат да изпълняват някакви особени ритуали — литургия на Свети Дух, чието въздействие било дотолкова чудотворно, че не можела да й се противопостави и божията воля; колкото и прибързана и неподходяща да е молбата, бог бил принуден да даде онова, което му искали по този начин. Съзнанието на онези, които при изключителни моменти в живота си искали по този странен начин да превземат с атака царството божие, не свързвало ритуала с идеята за безбожие или непочитание. Свещениците обикновено отказвали да отслужат литургията на Светия Дух, но монасите, особено капуцините, имали славата, че се поддават с по-малко скрупули на молбите на тревожните и отчаяните. В тази принуда, която според католическото селячество свещеникът налагал на божеството, сякаш виждаме точно съответствие на властта, която древните египтяни приписвали на магьосниците.