И в Швейцария е, или поне било, обичайно вечерта на първата неделя от пости да се палят огньове по високите места и затова този ден бил известен сред хората като Искрова неделя. Например обичаят бил разпространен навсякъде в кантона Лозана. Младежите обикаляли от къща на къща, молели за дърва и слама, после ги струпвали на видима отвсякъде височина или хълм около върлина, на която било окачено сламено чучело, наречено „вещицата“. Като се свечеряло, запалвали купчината и младите танцували бясно наоколо, един плющели с камшици, други дрънкали със звънци, а когато пламъците стихвали, ги прескачали. Това се наричало „изгаряне на вещицата“. По някои места в кантона омотавали стари колела в слама и тръни, запалвали ги и ги пускали да се търкалят пламтящи надолу по склона. Предполагало се, че колкото повече огньове се виждат да изпускат искри и припламват в тъмнината, толкова по-плодородна ще е годината; а колкото по-високо прескачат огъня танцуващите, толкова по-висок ще порасне ленът. В някои области огънят се запалвал от последния встъпил в брак мъж или жена.
Едва ли е възможно да отделим тези огньове, разпалвани на първата неделя от Велики пости, от огньовете, в които горе-долу по същото време изгарят чучело, наперено Смъртта, като част от церемонията с „изнасянето на Смъртта“. Видяхме как в Шпахендорф (Австройска Силезия) слагат на св. Руперт (т.е. последния ден от карнавала) в дупка извън селото сламено чучело, облечено в кожух и с калпак и го изгарят, а докато гори, всеки се стреми да грабне от него парче, което завързва на клон върху най-високото дърво в своята градина или го заравя в нивата си, смятайки, че това ще накара посевите да растат по-добре. Церемонията е известна като „изгаряне на Смъртта“. Дори когато сламеното чучело не е определено като Смъртта, значението на обичая е по всяка вероятност същото, защото името Смърт, както се опитах да докажа, не означава първоначалния смисъл на обреда. В Коберн, в планината Айфел, младежите правят „сламен човек“ на последния ден от карнавала. Чучелото бива съдено по приетите правила и го обвиняват за всички кражби, извършени през годината в околността. Осъждат го на смърт, развеждат го из селото, застрелват го и го изгарят на клада. Хората танцуват около пламъците, а жената, която се е омъжила последна, трябва да ги прескочи. В Олденбург вечерта на последния ден от карнавала правели снопове от слама и ги запалвали. След това тичали из селото, размахвали горящи ръкойки, крещели и пеели непристойни песни. Най-сетне изгаряли чучелото сред нивите. В околностите на Дюселдорф сламеният човек, изгарян на последния ден от карнавала, бил направен от неовършан сноп жито. През първия понеделник след пролетното равноденствие цюрихските хлапетии влачели по улиците сламен човек на малка каруца, докато в същото време момичетата разнасяли Майско дръвче. Изгаряли сламения човек, когато камбаните биели за вечерня. На Пепеляна сряда в околностите на Аахен омотавали в грахова слама човек и го отвеждали на определено място, там той се измъквал незабелязано от своята обвивка, която изгаряли, а децата вярвали, че изгарят самия човек. На последния ден от карнавала във Вал ди Ледро (Тирол) правят от слама и съчки фигура, която след това изгарят. Чучелото се нарича Старицата, а церемонията „изгаряне на Старицата“.
3. Великденските огньове
Друг случай, при който устройват такива празници на огъня, е Страстната събота — съботата преди Великден. На този ден в католическите страни има обичай всички огньове в черквите да се изгасят, а после да се запалят нови, понякога с кремък и огниво, а друг път с лупа. На този огън запалват голямата Пасхална или Великденска свещ, а с нея и всички светлини в черквата. По много места на Германия палят от „новия огън“ голям огън на открито близо до черквата. Осветяват го и хората идват с дъбови, орехови и брезови пръчки, обгарят ги и ги носят по домовете си. Там изгарят тези пръчки в новозапален огън с молитва бог винаги да пази стопанството от пожари, мълнии и градушка. По този начин всеки дом ползува „нов огън“. Някои хора запазват пръчките през цялата година и ги слагат в огнището при силни гръмотевични бури, за да не падне мълния над къщата или пък със същата цел ги качват на покрива. Други пък ги носят на нивите, градините и поляните с молитва бог винаги да ги закриля от болести и градушка. Смята се, че такива ниви и градини се развиват по-добре от останалите; градушката не бие житото или онова, което расте в тях, нито пък ги нападат мишки, вредители и гъсеници; вещица не може да им причини вреда, а класовете са стегнати и пълни. Освен това обгорените пръчки се привързват към ралото. Пепелта от Великденската клада и от осветените върбови клонки смесват със семето за посев. Понякога в осветената клада изгарят дървена фигура, наречена Юда и дори там, където този обичай е премахнат, често наричат самия огън „изгарянето на Юда“.