В северната част на Уелс имало обичай всяко семейство да поддържа голям огън, наречен Coel Coeth. Палели го на най-видно място, близо до къщата, а когато вече догарял, всеки хвърлял в пепелта по един предварително означен бял камък. После, след като си кажели молитвите около огъня, се прибирали да спят. На следващата сутрин, щом станели, отивали да търсят своите камъни и ако установели, че някой липсва, били убедени, че онзи, който го е хвърлил в пепелта, няма да доживее следващия Хелоуин. Според сър Джон Рис обичаят да се чествува Хелоуин с големи огньове по височините не е забравен в Уелс и някои хора все още си спомнят как онези, които са помагали около огньовете, изчаквали, докато и последната искра в тях угасне, и после внезапно всички побягвали и крещели колкото им глас държи: „Нека черната свиня с рязаните уши да хване последния!“ Както справедливо отбелязва сър Джон Рис, това показва, че първоначално един от групата съвсем сигурно загивал. До наши дни тази поговорка се употребява широко в Карновоншър, където понякога все още споменават страшната черна свиня, за да плашат децата. Сега вече разбираме защо в Долен Бретан всеки хвърля по едно камъче в летния огън. Несъмнено и там, също както в Уелс и Шотландските планини, от положението и състоянието на камъчетата на сутринта на Всех Святих правят предзнаменования за живот или смърт. Обичаят, установен в три самостоятелни народности от келтската група, вероятно датира от периода преди разселването им или най-малкото от времето, преди чужди народи да забият клиновете, които сега ги разделят.
И на о. Ман, друга келтска територия, са чествували доскоро Хелоуин, като палели огньове, придружени от обикновените церемонии, предназначени да предотвратят злотворното влияние на самодиви и вещици.
7. Огньове, свързани със зимното слънцестоене
Ако наистина езичниците в древна Европа са отбелязвали, както имаме сериозни основания да вярваме, деня на лятното слънцестоене с голям празник на огъня, от който по някои места са се запазили следи и до наши времена, естествено е да предположим, че те са чествували, с подобни обреди съответно и зимното слънцестоене — двата повратни момента във видимия път на слънцето по небето и от гледна точка на първобитния човек нищо не би могло да изглежда по-подходящо от това да се запалят на земята огньове в двата момента, когато светлината и топлината на голямото светило започват да намаляват или да нарастват.
В ерата на християнството древният зимен празник на огъня в деня на зимното слънцестоене, изглежда, се е запазил или поне до неотдавна се беше запазил в стария обичай на бъдника, дървената обувка или дръвника, както е известен по различни места из Англия. Обичаят е бил широко разпространен из Европа, но най-вече в Англия, Франция и у южните славяни; или поне най-подробните описания на обичая идват от тези райони. Още отдавна английският изследовател на древността Джон Бранд е посочил, че бъдникът е само зимно съответствие на летния огън на открито, запален в къщи, заради студа и неблагоприятното време през сезона; и това становище се подкрепя от много странни суеверия, свързани с бъдника, които очевидно нямат никаква видима връзка с християнството, а носят явен отпечатък на своя езически произход. Но докато отбелязването на слънцестоенето е било и в двата случая празник на огъня, необходимостта или желанието зимното празненство да се състои на затворено му е придал характера на частно или семейно тържество, което е в ярък контраст с публичността на лятното чествуване, когато хората се събирали на открито или на виждана отдалеч височина, запалвали голям огън заедно и танцували или се веселели около него.