8. Бедственият огън
Описаните дотук празници на огъня се чествуват периодично в определено време от годината. Но освен тези системно повтарящи се празненства, селяните от много части на Европа са склонни от незапомнени времена да прибягват на неравни промеждутъци, при беда и катастрофа, до огнения обред, и то най-вече когато техният добитък е нападнат от епидемии. Едно описание на народните празници на огъня в Европа няма да е пълно, без да се споменат онези забележителни обреди, които заслужават по-голямо внимание, защото може би могат да се приемат за източник и основа на останалите празници на огъня. Сигурно е обаче едно — че датират от много далечна древност. При тевтонските народи те са известни като бедствени огньове. Понякога тези бедствени огньове носят името „див огън“, като без съмнение ги разграничават от опитомения, който се получава по по-обикновен начин. Сред славянските народи те се наричат „жив огън“.
Историята на обичая може да се проследи от Ранното средновековие, когато е бил осъден от църквата като езическо суеверие, до първата половина на XIX век, когато все още се е практикувал от време на време по различни места в Германия, Англия, Шотландия и Ирландия. Изглежда, че у славяните той се е запазил и за по-дълго. Обикновено повод да се изпълни обредът било избухването на чума, защото се смятало, че „бедственият огън“ безпогрешно лекува това. Животните, подлагани на такова лечение, включвали крави, прасета, коне и понякога гъски. Необходима подготовка за запалването на „бедствения огън“ било да се изгасят всички други огньове и светлини в околността, така че да не остане и искра от тях; хората смятали, че докато в някоя къща гори дори една нощна светлина, бедственият огън няма да се запали. В някои случаи смятали за достатъчно да изгасят всички огньове в селото, но в други това изискване се разпростирало и върху околните села или върху цялата енория. Из Шотландските планини правилото било живеещите между двете най-близки течащи води да угасят в определения ден всички светлини и огньове. Обикновено бедственият огън се разпалвал на открито, но на места из Сърбия го палели в тъмна стая; случвало се мястото да е кръстопът или в дупка на пътя. В Шотландските планини това били хълмчетата или малки островчета в реките.
Обикновеният метод да се произведе „бедствен огън“ бил чрез триене на две парчета дърво; не бивало да си служат с кремък и огниво. Научаваме, че по изключение някои южни славяни получавали „живия огън“, като удряли парче желязо по наковалня. Там, където за него използували конкретен вид дърво, това е бил, общо взето, дъб, но по долното течение на Рейн огънят се получава, като се трие дъбово дърво или дърво от ела. Чували сме, че в славянските страни използували топола, слива или дрян. Често материалът е описан просто като сухо дърво. Случва се да са необходими девет вида дървета. Но може би изискването се отнася по-скоро за онова, което служи за гориво, а не се има предвид получаването на жив огън. Конкретният начин за подпалването му бил различен в отделните области; много разпространен бил следният: В земята, на около петдесет сантиметра един от друг забивали два стълба. Всеки от тях имал, откъм страната на другия, по едно гнездо, в което монтирали гладко напречно дърво. Натъпквали двете гнезда с лен, а краищата на дървото набивали плътно в гнездата. Често намазвали наоколо с катран, за да могат по-лесно да получат огън. После около дървото навивали въже, а двама или повече мъже хващали свободните краища на въжето и дърпали ту насам, ту натам, дървото започвало да се върти, докато накрая, от триенето, ленът в гнездата се запалвал. Незабавно поднасяли към искрите кълчища и ги въртели в кръг, докато ги обхване светъл пламък, после слама, а когато и тя пламнела, я използували да подпалят натрупаното гориво. Много често част от механизма представлявал колело, понякога колело от каруца или дори колело от чекрък; в Абърдийншър то се наричало „голямото колело“; на о. Мъл го въртели от изток на запад около девет оси от дъбово дърво. Понякога се съобщава просто, че триели една о друга две дъски. Друг път пък предписанието изисква използуваните за целта както колело от каруца, така и ос, около която то се върти — да са нови. По същия начин се казва, че въжето, с което се върти напречното дърво, трябва да е ново и по възможност да е изплетено от нишки, взети от бесило, но това са по-скоро съвети за постигане на идеалното, отколкото нещо задължително.