2. Изгаряне на хора и животни в огньовете
В свързаните с празниците на огъня европейски обичаи има някои черти, които сякаш насочват към една предишна практика да се правят човешки жертвоприношения. Открихме основания да вярваме, че в Европа ролята на представители на дървесния и на житния дух са играли живи хора и те загивали в това си качество. Следователно няма причини те да не са били изгаряни, ако по този начин са можели да осигурят особени облаги. В сметките си първобитният човек не взема пред вид съображението, че някой ще страда. Но в празниците на огъня, които обсъждаме сега, мнимото изгаряне на хора понякога води дотам, че основателно можем да го разглеждаме като оцеляла, но смекчена форма на стария обичай, според който действително са ги изгаряли. В Аахен например човекът, омотан в граховата слама, изиграва ролята си толкова ловко, че децата го смятат наистина за изгорен. В Жюмиеж, в Нормандия, покрит изцяло със зеленина човек, който носи титлата Зеления вълк, е преследван от другарите си и когато го залавят, инсценират хвърлянето му на Еньовденската клада. По същия начин на Белтейнските огньове в Шотландия хващат мнимата жертва и дават вид, че я хвърлят в пламъците, а известно време след това хората говорели за нея като за покойник. Подобна преструвка като че ли можем да доловим в обичая, спазван в Североизточна Шотландия, когато младеж ляга колкото се може по-близо до Хелоуинския огън и оставя другите момчета да го прескачат. Може би в древността титулованият крал на Екс е управлявал една година, а след това изигравал първия танц около летния огън и изпълнявал не толкова приятното задължение да послужи за гориво в кладата, която в по-късни времена само е подпалвал. Вероятно Манхардт с право разпознава в дадените по-долу обреди следи от стар обичай да се изгаря облечен в листа представител на духа на растителността. На Еньовден във Волфек (Австрия) момче, завито от горе до долу в елови клонки, ходи от къща на къща, придружено от шумна тълпа и събира дърва за кладата. Като му дадат, то пее:
И в някои части на Чехия момчетата, които обикалят домовете да събират дърва за летния огън, омотават едно измежду тях от главата до петите в зелени елови клонки и го водят вързано за въже из цялото село. Празникът на огъня на Св. Йоан Кръстител в Моосхайм (Вюртемберг) продължавал четиринадесет дни и завършвал на втората неделя след Еньовден. На този последен ден оставяли децата да се грижат за огъня, докато по-големите момчета се оттегляли в гората. Там омотавали младеж в листа и клонки и предрешен по този начин, той отивал при огъня, разпръсвал го и го стъпквал. Когато го видели, всички се разбягвали.
Но, изглежда, е възможно да се отиде и по-далеч. Както видяхме, най-недвусмислените следи от човешки жертвоприношения, правени в тези случаи, са оцелели в обичаите, останали при белтейнските огньове в Шотландските планини, т.е. сред келтския народ, който, разположен в отделен ъгъл на Европа и почти напълно изолиран от чуждо влияние, е запазил своето езичество по-добре от всеки друг народ в западната част на континента. Следователно е от значение това, че имаме неоспорими данни за системно практикувани от келтите човешки жертвоприношения на кладата. Най-ранното описание на тези жертвоприношения ни е оставил Юлий Цезар. Като победител на дотогава независимите келти в Галия, Цезар имал пълната възможност да наблюдава националната келтска религия и обичаи, докато те били все още свежи и неопетнени, преди да се стопят под влияние на римската цивилизация. По всичко личи, че в собствените си бележки той е включил и наблюденията на един гръцки изследовател на име Посидон, който пътувал из Галия около петдесет години преди римският пълководец да изведе своите легиони на Ламанша. Изглежда също така, че и гръцкият географ Страбон и историкът Диодор са извлекли своите описания на келтските жертвоприношения от труда на Посидон, но независимо един от друг и от Цезар, защото всяко от трите описания съдържа отделни детайли, които не могат да се намерят в останалите. Затова, като ги съчетаем, можем да възстановим с известна достоверност първоначалното описание на Посидон и така да получим представа за принасяните от галските келти жертвоприношения в края на II век преди нашата ера. Излиза, че основните черти на обичая са били следните. Келтите държали осъдени престъпници, за да ги принесат в жертва на боговете на голям празник, който се чествувал веднъж на пет години. Смятало се, че колкото повече са жертвите, толкова по-голямо ще е плодородието на земята. Ако нямало достатъчно престъпници, покривали недостига с военнопленници. Когато му дойдело времето, друидите, т.е. жреците, принасяли жертвите. Част от тях разстрелвали със стрели, други набучвали на кол, а трети изгаряли живи по следния начин: издигали огромни статуи от преплетени клонки или от дърво и трева, напълвали ги с хора, добитък и други твари, а след това подпалвали статуите и ги изгаряли заедно с живото им съдържание.