Що се отнася до времето, когато трябва да се бере имелът, мненията се разделят. Друидите го събирали преди всичко на шестия ден от луната, древните италийци — очевидно на първия ден от новата луна. В наше време някои предпочитат пълната мартенска луна, а други — бледата луна на зимата, когато слънцето е в съзвездието Стрелец. Но най-предпочитаното време е сякаш навечерието или самия Еньовден. Видяхме, че както във Франция, така и в Швеция приписват на събрания на Еньовден имел особени свойства. Правилото в Швеция гласи, че „имелът трябва да се реже през нощта срещу Еньовден, когато слънцето и луната стоят в знака на своята сила“. В Уелс пък вярват, че ако се постави под възглавницата откъснатото в навечерието на Св. Йоан Кръстител (в навечерието на Еньовден) или по което и да е друго време, преди да се появят плодовете, клонче имел, то ще предизвика пророчески сънища, били те добри или лоши. Следователно имелът е едно от многото растения, чиито магически или лечебни свойства достигат своя връх с кулминацията на Слънцето в най-дългия ден от годината. Така че изглежда съвсем разумно да предположим, че и в очите на друидите, които почитали така много растението, свещеният имел можел да удвоява мистичните си свойства в деня на лятното слънцестоене и следователно най-вероятно са го рязали с тържествени церемонии най-вече в навечерието на Еньовден.
Във всеки случай е сигурно едно, че в родната му Скандинавия имелът, причината за смъртта на Балдер, е бил събиран системно в навечерието на Еньовден, заради мистичните му качества. В гъстите влажни гори в по-умерените климатични зони на Швеция често ще намерите имел, прораснал по сливи, дъбове и други дървета. Следователно на големия летен празник в Скандинавия се възпроизвежда един от двата основни момента в мита за Балдер. Другият, изгарянето на неговото тяло на клада, намира съответствия в огньовете, които все още пламтят или поне доскоро са пламтели в Дания, Норвегия и Швеция в навечерието на Еньовден. Наистина няма признаци, че в тези огньове горят някакви чучела, но изгарянето на чучело е черта, която може лесно да отпадне, след като се е забравило значението й. А названието балдерови клади (Balder’s Balar), под което са били известни тези летни огньове едно време в Швеция, прави несъмнена тяхната връзка с Балдер и допуска вероятността, че в миналото на тях са изгаряли жив представител или чучело на Балдер. Денят на лятното слънцестоене бил поставен на Балдер и когато сочи, че Балдер е бил изгорен на този ден, шведският поет Тегнер може спокойно да е следвал старото предание, че лятното слънцестоене е времето; по което добрият бог преждевременно е загинал.
Следователно, доказа се, че главните моменти от мита за Балдер имат своите съответствия в празниците на огъня на нашите европейски селяни и последните несъмнено датират от време, което далеч предшествува въвеждането на християнството. Мнимото хвърляне на избраната с жребий жертва в белтейнския огън и същото отношение към бъдещия Зелен вълк на летния огън в Нормандия могат естествено да се изтълкуват като следи от един по-стар обичай, когато в такива случаи действително са изгаряли човешки жертви, докато зеленото облекло на Зеления вълк, съчетано с листната обвивка на младежа, който стъпква летния огън в Моосхайм, сякаш подсказва, че хората, умъртвени на тези празници, са загивали в качеството си на дървесни духове или божества на растителността. Всичко това ни навежда логично на заключението, че в мита за Балдер, от една страна, и в празниците на огъня и обичая да се събира имел, от друга, имаме всъщност двете разкъсани и раздалечени половини на първоначалното цяло. Така че бихме могли да приемем с известна доза достоверност, че митът за смъртта на Балдер не е просто мит или само описание на физически явления, направено със заети от човешкия живот образни средства, а че в същото време той е бил легенда, разказвана от хората, за да обяснят защо всяка година са изгаряли по един антропоморфен представител на божеството и са отрязвали имел при тържествена церемония. Ако съм прав, легендата за трагичния край на Балдер е представлявала, така да се каже, текстът на свещената драма, която се е разигравала всяка година като магически обред, предназначен да накара слънцето да свети, дърветата — да се развиват, посевите — да растат, и да предпази хора и животни от гибелното изкуство на самодиви и тролове, на вещици и вълшебници. С две думи, легендата принадлежи към категорията природни митове, които се очаква да бъдат допълнени с обреди; и тук, както толкова често се случва, митът се отнася към магията, тъй както теорията се отнася към практиката.