Но ако жертвите — хората-балдери, — които загивали в огъня през пролетта или лятото, били умъртвявани като живи въплъщения на дървесни духове или божества на растителността, то излиза, че трябва да разглеждаме Балдер като дървесен дух или божество на растителността. При това положение добре би било да определим, стига да успеем, конкретното дърво или дървета, чийто антропоморфен представител са изгаряли на празниците на огъня. Защото можем да сме съвсем сигурни, че жертвите не се умъртвявани като представители на растителността изобщо. Идеята за растителността изобщо е прекалено абстрактна за първобитното съзнание. Най-вероятно отначало жертвата е представлявала конкретно свещено дърво. Но от всички европейски дървета няма друго, което да претендира с такова голямо право да е свещеното дърво на арийците, както дъбът. Видяхме, че култът към него е доказан за всички големи клонове на арийската раса в Европа; следователно можем наистина да заключим, че той е бил обожаван преди разселването им и че вероятно тяхната прародина е била покрита с дъбови гори.
Следователно, отчитайки първичния характер и забележителната прилика на празниците на огъня, чествувани от всички клонове на арийската раса в Европа, бихме могли да направим извод, че те са част от общите религиозни обреди, които различните народи са отнесли със себе си по своите пътища, далеч от старата родина. Но ако съм прав, съществен белег на онези първобитни празници на огъня е бил изгарянето на човек, представящ дървесния дух. В такъв случай, като се има предвид мястото, което дъбът е заемал в религията на арийците, не ни остава нищо друго, освен да предположим, че дървото, представено по този начин на празниците на огъня, е бил първоначално дъбът. Колкото до келтите и литовците, това заключение едва ли ще бъде оспорвано. Но както за тях, така и за германците, то се потвърждава от един случай на забележителен религиозен консерватизъм. Най-примитивният известен на човека метод да се получи огън е да се трият едно о друго две парчета дърво, докато се запалят, а видяхме, че този метод все още се използува в Европа за запалване на свещени огньове, като например бедствения огън и че най-вероятно по-рано към него са прибягвали на всички тези празници на огъня, които вече разгледахме. Понякога обаче е необходимо живият огън или пък някакъв друг свещен огън да се получи от триенето на конкретен вид дърво, а по всичко личи, че в случаите, когато се предписва какво да е дървото, независимо от това, дали става дума за келти, германци или славяни, това дърво е обикновено дъб. Но ако свещеният огън винаги се е палел чрез триене на дъбова дървесина, можем да заключим, че първоначално и огънят се е запалвал със същия материал. В действителност изглежда, че вечният огън на Веста в Рим е бил поддържан с дъбово дърво и че горивото, употребявано във вечния огън, който горял под свещения дъб в голямото литовско светилище в Ромове, също е било дъбово. От обичая, който според съобщенията все още се спазва от селяните в много планински области в Германия — да подклаждат домашния огън на Еньовден с тежък дъбов пън, би могло да се съди, че в летните огньове по-рано са горели дъб. Пънът се нагласявал така, че да тлее бавно и да се превърне в дървени въглища, но не преди изтичането на годината. А на следващия Еньовден отстранявали обгорелите въглени от стария пън, за да направят място на новия и ги размесвали със семето за посев или ги разпръсвали из градината. Хората вярвали, че това предпазва сготвеното на огнището ядене от магия, запазва късмета на къщата, подпомага растежа на посевите и ги пази от болести и вредители. Следователно обичаят е почти паралелен на този с бъдника в Германия, Франция, Англия, Сърбия и други славянски страни. Така че при тези периодични или инцидентни обреди древните арийци не само са подпалвали, но са и поддържали огъня със свещената дъбова дървесина.