ГЛАВА LXVI
Отделената от тялото душа в народните приказки
На друго място в този труд видяхме, че по мнението на първобитните хора душата може да се отдели временно от тялото, без да причини по този начин смърт. Такова временно отсъствие според тях е свързано със значителен риск, тъй като по време на скитанията си тя е изложена на най-различни опасности. Но тази власт да се отделя душата от тялото има и още една страна. Няма никакви причини душата да не остане за неопределено време отделена от тялото си, стига да й се осигури без-
опасност; нещо повече, изхождайки от съображения за самозащита, човек би могъл да пожелае душата му никога да не се връща в тялото. Неспособен да схване живота абстрактно, като „трайна възможност за усещане“ или „непрекъсната настройка на вътрешната нагласа спрямо външните взаимоотношения“ първобитният човек смята, че тя представлява някакво конкретно материално същество, с определен обем, което може да се види и пипне, да се държи в кутия или гърне или пък да се нарани, да получи счупване или да се разбие на парчета. Не е необходимо така схванатият живот да се намира в човека; той може да отсъствува от тялото му и все още да продължава да го одушевява, благодарение индукция или телеуправление. Дотогава, докато предметът, който той нарича свой живот или душа, остава незасегнат, личността е добре; ако го наранят, тя страда, ако бъде унищожен — умира. Или иначе казано, когато човек е болен или умре, този факт се обяснява с това, че материалният обект, наречен негов живот или душа, бил той в тялото му или не, е увреден или разрушен. Биха могли обаче да съществуват и обстоятелства, при които останала в човека, душата да е изложена на по-голяма опасност от нараняване, отколкото ако бъде прикътана на някое сигурно и тайно място. Следвайки тази логика, при подобни обстоятелства примитивният човек „изважда“ душата от тялото си и я прибира за по-сигурно на някое закътано местенце с намерението да си я върне, когато опасността е преминала. Или ако се случи да намери някое място, което й осигурява пълна безопасност, той с радост я оставя там завинаги. Добрата страна на такова решение е, че докато душата стои незасегната на мястото, където я е скрил, самият човек е безсмъртен — нищо не е в състояние да убие тялото, докато животът му не е в него.
Доказателство за това първобитно схващане ни дава една категория народни приказки, от които най-добре известният пример е норвежката за „Великана без сърце в тялото си“. Такъв род приказки са широко разпространени по цял свят и от това, колко много са те, от разнообразните случки и подробностите, в които е въплътена главната им идея, можем да заключим, че в един ранен исторически етап схващането за отделената от тялото душа е владеело изцяло съзнанието на хората. Защото народните приказки са вярно отражение на света, така както той съществува в първобитното съзнание; и трябва да сме сигурни, че щом се среща често в тях, всяка идея, колкото и абсурдна да ни изглежда тя, ще е била по някое време нещо, в което са вярвали всички. Тази сигурност, поне доколкото е свързана с предполагаемата възможност душата да се отдели от тялото за по-кратки или по-дълги периоди, се потвърждава от изобилни данни за действителните вярвания и обичаи на първобитните хора. Към тях ще се върнем, когато дадем някои примери от народните приказки. Те са подбрани така, че да илюстрират както характерните черти, така и широкото разпространение на тази категория приказки.
На първо място легендата за външната душа е позната под различни варианти на всички арийски народи от Индустан до Хебридите. Най-често срещаният е следният: „Вълшебник, великан или друго приказно същество е неуязвимо и безсмъртно, защото пази душата си скрита на някакво далечно и тайно място; но красива принцеса, която той държи пленена в своя омагьосан замък, изтръгва с хитрост неговата тайна и я разкрива на героя, който намира душата, сърцето, живота или смъртта (в зависимост от това как се нарича) на магьосника и като я унищожава, убива и него. Една индуска приказка например разказва как магьосник на име Пунчкин държал двадесет години в плен една царица и искал да се ожени за нея, но тя не го искала. Най-сетне дошъл синът й и двамата скроили план как да убият Пунчкин. Тогава царицата заговорила мило на магьосника и се престорила, че най-сетне е склонила да го вземе. «Но кажи ми — рекла тя, — ти си съвсем безсмъртен, нали? Нали смъртта никога не може да те достигне? И наистина ли си такъв вълшебник, че не познаваш човешкото страдание?» «Вярно е — отвърнал магьосникът, — че аз не съм като другите. Далеч, далеч оттук, на стотици хиляди километри има пустинна страна, покрита с гъста джунгла. Всред джунглата расте кръг от палмови дървета и в центъра на кръга има сложени един върху друг шест съда с веда; под шестте съда има малка клетка, в която стои малък зелен папагал. Моят живот зависи от живота на папагала — ако го убият и аз ще умра. Но на папагала нищо не може да му се случи, защото мястото, където се намира, е недостъпно и защото по моя заповед около палмовите дървета стоят хиляди джина и те ще убият всеки, който се приближи.» Но младият син на царицата преодолял всички трудности и се сдобил с папагала. Той го донесъл пред вратата на двореца и започнал да си играе с него. Вълшебникът Пунчкин го видял, излязъл и се опитал да убеди момъка да му даде папагала. «Дай ми папагала!» — викнал Пунчкин. Тогава момъкът хванал папагала и му откъснал едното крило; щом направил това, дясната ръка на магьосника паднала. Тогава Пунчкин протегнал лявата си ръка и викнал: «Дай си ми папагала!» Принцът откъснал и второто крило и лявата ръка на магьосника се търкулила на земята. «Дай ми папагала!» — извикал Пунчкин и паднал на колене. Принцът откъснал десния крак на папагала — паднал десният крак на магьосника; откъснал и левия крак — левият крак на магьосника паднал на земята. От него не останало нищо друго освен трупа и главата; но той все още въртял очи и викал: «Дай ми папагала!» «Е, вземи си папагала!» — извикал момъкът, откъснал главата на птицата и я хвърлил по магьосника. Тозчас главата на Пунчкин се извъртяла и той умрял с ужасен вопъл! В друга индуска приказка дъщерята на един великан-човекоядец го попитала: «Татко, къде държиш душата си?» «На двайсет километра оттук расте дърво» — рекъл той. — Около дървото има тигри и мечки, скорпиони и змии, а на върха му стои една много голяма и бяла змия; на главата й има малка клетка; в клетката има една птица — душата ми е в тази птица.“ Краят на великана-човекоядец е същият, както на магьосника от предишната приказка. Като откъсват крилете и краката на птицата — се откъсват неговите ръце и крака, а когато й откъснат главата, той пада мъртъв. Бенгалска приказка разказва, че всички великани-човекоядци живеят в Цейлон и животът им е в един-единствен лимон. Едно момче нарязва лимона на парчета и всички великани измират.