Но в практиката, също както в народните приказки, вярват, че понякога човек е свързан с физическа индуктивна връзка, не само с неодушевени предмети и растения. Предполага се, че същата връзка може да съществува между човека и животното, така че благополучието на единия да зависи от благополучието на другия и когато животното умре, умира и човекът. Аналогията между обичая и приказките е още по-близка, защото и в двата случая властта да се отдели по този начин душата от тялото и да се настани в някое животно е често специална привилегия на магьосници и вещици. Якутите в Сибир например вярват, че всеки шаман или вълшебник държи душата си или едната от душите си, вселена в някое животно, което е грижливо скрито от целия останал свят. „Никой не би могъл да намери отделената ми душа — заявил един прочут вълшебник, — тя е скрита далеч в каменистите планини на Едзиганек.“ Тези отделени от тялото души на вълшебници се появяват под формата на животни сред жилищата на хората само веднъж в годината, когато се стопи и последният сняг и земята почернее. Те бродят навсякъде, но не може да ги види друг освен самите вълшебници. Силните души преминават с рев и шум, докато слабите се прокрадват тихо и потайно. Нерядко те се сбиват и тогава вълшебникът, чиято „външна“ душа е яла бой, се разболява или умира. Най-слаби и малодушни магьосници са онези, чиито души са вселени в кучета, защото кучето не дава на своя човешки двойник мира, а ръфа сърцето му и разкъсва тялото му. Най-силни са онези вълшебници, чиито външни души имат образа на жребци, лосове, черни мечки, орли или глигани. От своя страна самоедите от Турухивска област твърдят, че всеки шаман има познат дух в образа на глиган, когото води вързан за магически колан. Когато умре глиганът, и шаманът умира; разказват за битки между вълшебници, които изпращат духовете си да се бият, преди лично да се срещнат. Малайците вярват, че „душата на човека може да мине в друг човек или животно, или по-скоро, че между двамата може да възникне такава мистична връзка, че съдбата на единия може да стане напълно зависима от съдбата на другия.“
Меланезийците от Мота, един от островите Нови Хибриди, се придържат в ежедневния си живот към идеята за отделената от тялото душа. На езика на Мота думата таманиу означава „нещо одушевено или неодушевено, чието съществуване човек е приел за свързано тясно със своето… Не всеки човек на о. Мота можеше да има таманиу; само някои си представяха, че имат такава връзка с гущер или змия, а може би и с някакъв камък; случваше се това нещо да се търси и намира, като се пие настойка от определени листа, а след това остатъците се събират на купчина; първото видяно в купчината живо същество е таманиу. Него го наблюдават, но не го хранят или почитат; туземците вярват, че то се отзовава на повикване и животът на човека е свързан с живота на таманиу, или с неговата безопасност, ако то е живо същество; щом то умре или се счупи, или се загуби, човекът умира. Затова, когато се разболеят, изпращат да видят дали тяхното таманиу е здраво и на сигурно място.“
Изглежда, че теорията за отделената от човешкото тяло и поместена в животно душа е много широко разпространена в Западна Африка, особено в Нигерия, Камерун и Габон. Фаните от Габон вярват, че при своето посвещаване всеки вълшебник свързва живота си с този на някое определено диво животно с обреда на кръвното братство; той пуска кръв от ухото на животното и от собствената си ръка и ги смесва. От този момент между двамата се установява близка връзка и смъртта на единия означава смърт за другия. Този съюз носи на вълшебника или заклинателя голяма власт, която той може да използува по различни начини в своя полза. На първо място, също като магьосника в приказките, който е оставил живота си някъде извън себе си на сигурно място, вълшебникът на фаните се смята вече за неуязвим. Нещо повече, животното, с което е смесил кръвта си, е станал негов довереник, ще се подчинява на всичките му заповеди, каквито и да са те; така че той го използува, за да нарани или убие враговете си. Затова съществото, с което установява връзката на кръвно братство, никога не е опитомено или домашно, а винаги свирепо и опасно диво животно, като леопард, черна змия, крокодил, хипопотам, глиган или лешояд. От всички същества най-често срещаният довереник на магьосника на фаните е леопардът, а след него идва черната змия; най-рядко е лешоядът. И вещиците подобно на вълшебниците, имат свои довереници; но животните, с които е свързан животът на жените, обикновено се различават от онези, на които мъжете доверяват отделените от тялото си души. Вещицата няма за довереник пантера, а най-често отровна змия, понякога рогата усойница, понякога черна змия, понякога зелена, която живее на банановите дървета; или пък лешояд, бухал или друга нощна птица. Във всеки случай животното или птицата, с която са сключили такъв мистичен съюз вещицата или шаманът, е отделен екземпляр и никога вид; а когато избраното животно умре, съюзът естествено се прекратява, тъй като се предполага, че неговата смърт води до смъртта на човека.