Близо до Екет, в Северен Калабар, има свещено езеро и рибата в него се пази грижливо, защото хората вярват, че в нея са се настанили собствените им души и всяка умъртвена риба означава да угасне един човешки живот. Допреди не много години в р. Калабар имало огромен стар крокодил, за когото хората смятали, че съдържа външната душа на един вожд, чието тяло живеело в Дюк таун. За да се забавляват, вицеконсулите отивали от време на време на лов за това животно и веднъж един офицер успял да го засегне. Веднага вождът легнал с рана на крака. Той твърдял, че го е ухапало куче, но запознатите със случая клатели глава и не се съгласявали с такъв прозрачен претекст. Сред няколкото племена, които обитават бреговете на р. Нигер между гр. Локоджей и делтата, е разпространено вярването във възможността човек да има второ аз в образа на някое животно, например крокодил или хипопотам. Хората са убедени, че животът на такъв човек е дотолкова свързан с живота на животното, че онова, което засяга по някакъв начин единия, води до съответно въздействие върху другия и ако единият умре, другият трябва бързо да го последва. Не много отдавна англичанин застрелял хипопотам близо до едно туземно село; приятелите на жената, която умряла същата нощ в селото, поискали и в края на краищата получили пет лири обезщетение за нейното убийство.
Когато при сапотеките от Централна Америка някоя жена тръгнела да ражда, роднините й се събирали в колибата, започвали да чертаят по пода фигури на различни животни и изтривали всяка веднага след като я завършели. Това продължавало до момента на раждането и фигурата, която останела екипирана на пода, започвали да наричат „тона“ или второто аз на детето. „Когато детето пораснело достатъчно голямо, намирало животното, което го представя и се грижело за него, тъй като хората вярвали, че здравето и съществуването им са свързани със здравето и съществуването на животното и смъртта и на двамата ще настъпи едновременно“ или по-скоро, когато животното умре, човекът също ще умре. У индианците от Гватемала и Хондурас нагуал или науал е „онзи одушевен или неодушевен предмет, обикновено животно, който се намира в успоредна връзка с определен човек, така че благоденствието или нещастието на човека зависят от съдбата на нагуала“. Според един стар автор много индианци от Гватемала „са заблудени от дявола и вярват, че животът им зависи от живота на определено животно (което те приемат като техния сроден дух) и смятат, че когато звярът умре, и те трябва да умрат; когато го преследват, сърцата им бият силно; когато той губи свяст, и те губят свяст; нещо повече, случва се, поради дяволска заблуда те да се появяват в образа на този звяр (който обикновено по техен избор е елен или сърна, лъв или тигър, куче или орел) и в този си образ по тях стрелят и ги нараняват“. Индианците били убедени, че след смъртта на техния нагуал ще последва собствената им смърт. Легендата потвърждава, че при първите битки с испанците на платото Кетцалтенанго нагуалите на индианските вождове са се били под формата на змии. Нагуалът на върховния вожд бил особено забележителен, защото имал образа на голяма птица с блестяща зелена перушина. Испанският генерал Педро де Алварадо убил птицата с копието си и в същия миг индианският вожд паднал мъртъв на земята.
У много племена в Югоизточна Австралия всеки пол гледал на определен вид животно точно тъй, както индианците в Централна Америка се отнасят към своя нагуал, но с тази разлика, че докато индианците очевидно познавали отделните животни, с които е свързан животът им, австралийците знаели само, че животът на всеки от тях е свързан с някое животно от вида, но не можели да кажат кое. И естествено било всеки мъж да щади и закриля всички животни от вида, с който бил свързан животът на мъжете; а всяка жена щадяла и закриляла всички животни, с които бил свързан животът на жените, защото никой не знаел дали смъртта на дадено животно от съответния вид няма да означава нейната или неговата смърт; по същия начин, по който убиването на зелената птица било незабавно последвано от смъртта на индианския вожд, а смъртта на папагала — от смъртта на Пунчкин от приказката. Хората от племето вотджобалък в Югоизточна Австралия например „вярваха, че нгьнънгънът (прилепът) съдържа живота на мъж, а яртаагърк (козодоят) — живота на жена“ и когато някое от тези същества бъде убито, прекъсва животът съответно на някой мъж или на някоя жена. При това положение всеки мъж или всяка жена в лагера се бояли, че той или тя може да са жертвата и поради това в племето наставали големи свади. Научавам, че в тези свади между мъжете и жените не било сигурно коя от страните ще победи, защото се случвало както жените да натупат много яко мъжете със своите тояги за търсене на ямс, така и нерядко да бъдат наранявани или убивани с копия. Вотджобалъките твърдели, че прилепът бил „брат“ на мъжа, а козодоят бил негова „жена“. Конкретните животински видове, от които според хората зависел животът на половете, били донякъде различни при различните племена. Така например, докато при вотджобалъките прилепът бил животното на мъжете, в Гънбауър крийк, по Долен Мъри, той бил сякаш животното на жените, туземците не посягали на него, защото „ако бъде убит, като последствие от това една от техните лубрас (жени) положително ще умре“. Но независимо какви са били конкретните видове животни, с които бил свързан животът на мъжете и на жените, самото вярване и боевете, до които довеждало то, били разпространени в голяма част от Югоизточна Австралия и вероятно са се простирали доста по-далеч. Поверието било много сериозно и на това се дължали боевете, които се водят по този повод. Например при някои племена от Виктория „обикновеният прилеп принадлежи на мъжете, които го пазят от нараняване, дори отиват дотам, че са готови да убият жена си заради тях. Папратният бухал, или голям козодой, принадлежи на жените и макар да носи лошо предзнаменование и нощем да всява ужас със своя писък, те най-ревностно го закрилят. Ако мъж убие такава птица, те се вбесяват, сякаш е убил някое от децата им и го налагат с дългите върлини“.