Междувременно майките и сестрите на момчетата се връщат вкъщи да скърбят. Но след някой ден мъжете, които са играли ролята на пазители и препоръчители на новопосветените, идват в село и радостно съобщават, че благодарение на намесата на жреците дяволът е върнал момчетата към живот. Мъжете, които носят тази новина, са почти припаднали от изтощение и напръскани с кал, като вестители дошли току-що от отвъдния свят. Преди да напусне какианския дом, всяко момче получава от жреца тояжка, украсена в двата края с пера от петел или касовари. Поверието е, че дяволът е дал тояжките на момчетата, когато ги е върнал към живота и те служат като знак, че са били в страната на духовете. Когато се върнат по домовете си, те се олюляват и влизат вкъщи заднешком, сякаш са забравили как да вървят или пък влизат през задната врата. Ако им дадат чиния с храна, държат я наопаки. Остават неми и показват какво искат със знаци. Правят така, за да се види, че са все още под влияние на дявола или на духовете. Препоръчителите им трябва да ги научат на всички обикновени неща, сякаш са новородени. Освен това, преди да напуснат какианския дом, на момчетата се забранява строго да ядат определени плодове до следващия тържествен обред. Майките и сестрите им не бива да им решат косите двадесет или тридесет дни. В края на този период върховният жрец ги отвежда на самотно място в гората и им отрязват кичур коса от темето. След тези обреди на посвещение момчетата са вече мъже и могат да се оженят; ако се оженят преди това, ще стане скандал.
В областта на долното поречие на р. Конго обредът на мнимата смърт и възкръсването се изпълнява или по-скоро се е изпълнявал, от членовете на дружество или на тайно общество, наречено ндембо. „В ритуала ндембо знахарите, които извършват посвещаването, карат един човек да падне на земята и да се прави, че е получил някакъв пристъп, в това състояние го отнасят на оградено място извън града. Той се нарича «умиращият ндембо». След него там отиват и останалите — обикновено момчета и момичета, но много често млади мъже и жени… Приемат ги за умрели. Но родителите и приятелите им доставят храна и след един период, който се мени според обичая от три месеца до три години, става така, че знахарят ги връща обратно към живота… Когато знахарят е получил възнаграждението си и се съберат пари (стоки) за угощение, хората ндембо се връщат към живота. Отначало се преструват, че не познават нищо и никого; дори не знаят как да дъвчат храната и тази услуга им правят приятели. Те искат всичко хубаво, което могат да имат непосветените и се бият, ако не го получат, дори душат и убиват хора. Това обаче не им създава неприятности, защото се смята, че не знаят какво правят. Понякога говорят безсмислици и се държат сякаш са се върнали от света на духовете. След това ги познават под друго име, свойствено за онези, които са «умрели ндембо»… Чуваме за съществуването на този обичай далеч нагоре по реката, както и в района на водопадите.“
Сред индианските племена в Северна Америка съществуват някакви религиозни общества, в които се допускат само кандидати, които са преминали през обред на мнимо умъртвяване и връщане към живота. През 1766 и 1767 г. капитан Джонатън Карвър станал свидетел на приемането на един кандидат в общество, наречено „Приятелите на Духа“ (Вакон Кичевах) при наудовесите, племе от народностите сиу или дакота, населяващи района на Големите езера. Кандидатът паднал на колене пред вожда, който му казал, че „самият е обладан от същия дух, който след няколко минути ще му се предаде; че духът ще го повали мъртъв, но той ще бъде незабавно върнат към живот; прибавя освен това, че предаването на духа, колкото и да е ужасяващо, било необходимо въведение към предимствата, на които се радва обществото, в което се готвят да го приемат. Докато говореше, той имаше много възбуден вид; най-сетне неговите чувства придобиха такава сила, че лицето му се разкриви и цялото му тяло се тресеше. В този момент хвърли на младия мъж нещо, което по форма и цвят приличаше на малко бобено зърно и доколкото видях, то влезе в устата му, а човекът незабавно падна неподвижен, сякаш го застреляха.“ Известно време лежа като мъртъв, но върху него се изсипа град от удари и той започна да проявява признаци на живот, докато най-накрая изплю от устата си бобчето или каквото там беше и се върна към живота. У други племена, например при оджибвеите, уинебаго и дакота или сиу, средството, с което привидно умъртвяват кандидата, е торбичка с магически лекарства. Изработват я от кожата на животно (например видра, дива котка, змия, мечка, миеща се мечка, вълк, бухал, невестулка), като в общи линии запазват очертанията им. Всеки член на обществото има такава торбичка, в която държи различни дреболии, които представляват неговите „лекарства“, или иначе казано, муски и амулети. Те вярват, че от разнообразното съдържание, наместено в търбуха на кожената чанта или животното, се излъчва дъх или дух, който има способността не само да повали и убие човека, но и да го съживи. Умъртвяват желаещия, като му натикват под носа една от тези „торбички с лекарства“. Той пада като труп, но когато пак му я поднесат, той отново оживява.