Друг път хората търсят състраданието на боговете. Когато житото изгаря на слънцето, зулусите търсят „небесна птица“, убиват я и я хвърлят във вир. Тогава небето се разтапя от жалост по убитата птица и „я оплаква с дъжд от сълзи, оплаква като на погребение“. Понякога жените на зулусите заравят децата си до шията в земята, а после се отдръпват настрана и дълго вият по най-ужасен начин. Предполага се, че небето ще се разтопи от жалост при тази гледка. После жените изравят децата, сигурни, че скоро ще последва дъжд. Казват, че така призовавали „бог там горе“ и го молели да изпрати дъжд. Ако завали, те заявяват, че „Усондо вали“. При суша гуанчите на о. Тенерифе отвеждали овцете на свещена земя и отделяли агнетата от майките им, та жалното им блеене да разчувствува божието сърце. За да спрат дъжда, в Кумаси наливат горещо масло в лявото ухо на куче. Животното вие от болка, Индра чува воя му и от състрадание към животното богът спира валежа. Понякога тораджа се опитват да призоват дъжда по следния начин — слагат стеблата на определени растения във вода и им казват: „Вървете да молите за дъжд, защото докато не завали, няма отново да ви засадя, а ще ви оставя тук да мрете.“ Освен това нанизват на връв живи дъждовни охлюви, окачват ги на дърво и им казват: „Вървете и молете за дъжд, че докато не завали, няма да ви върна във водата.“ Тогава охлювите отиват и плачат пред боговете, а последните се смиляват над тях и изпращат дъжд. Но горните церемония са по-скоро религиозни, отколкото магически, тъй като включват призив за състрадание от страна на висшите сили.
Често се е смятало, че камъните имат свойство да привличат дъжда, ако ги потопят във вода, ако ги напръскат или обработят по някакъв друг, подходящ начин. По селата на островите Самоа настанявали определен камък в храма като представител на дъждоносния бог и при суша жреците носели камъка начело на шествието и го потапяли в някой поток. Сред племето тата-чи в Нови Южен Уелс дъждоносецът отчупва парче кварцов кристал и го изплюва към небето, остатъка от кристала завива в пера от ему, натопява всичко във вода и внимателно го скрива. Магьосникът на племето керамин в Нови Южен Уелс отива при устието на някой поток, капе вода на плосък кръгъл камък, после го завива и скрива. У някои племена на Северозападна Австралия дъждоносецът отива на мястото, отредено за церемониите за викане на дъжда. Там натрупва купчина камъни или пясък, слага на върха своя магически камък и като пее своите заклинания, ходи или танцува около купчината, докато не падне от изтощение, но тогава мястото му заема неговият помощник. Пръскат камъка с вода и палят големи огньове. Докато се изпълнява мистичната церемония, обикновен човек не бива да доближава свещеното място. Когато сулките от Нова Британия искат да си осигурят дъжд, почернят камъни с пепел от определени плодове и ги слагат на слънце, потапят във вода шепа вейки и пеейки заклинанието, ги затискат е камък. След такава „операция“ дъждът няма как да не завали. В Минипур, на висок хълм източно от столицата има камък, който народното въображение наподобява на чадър. Когато е необходим дъжд, раджата вади вода от изворчето под него и го пръска. В Сагами, Япония, има камък, който привлича дъжда винаги, когато върху му се излее вода. Когато цвнтралноафрижакското племе вакондйо има нужда от дъжд, изпращат за вавамба, които живеят в полите на покритите със сняг планини и са щастливи притежатели на „дъждовен камък“. Срещу съответно заплащане вавамба измиват скъпоценния камък, намазват го с масло и го поставят в гърне с вода. Тогава дъждът няма да закъснее. В безплодните пустини на Аризона и Ню Мексико апачите се опитвали да повикат дъжда, като косели вода от определен извор и я изливали на определено място — високо на една скала. Те вярвали, че скоро след това облаците ще се съберат и ще завали.