След тези обяснения и уговорки пристъпвам към примери за богове, които според техните обожатели са се въплътили в човешки същества, било то мъже или жени. Съвсем не е задължително личностите, в които се разкрива божество, да са царе или потомци на царе. Предполагаемото въплъщение може да се случи дори с хора от по-ниско потекло. В Индия например един човек-бог започнал кариерата си, като избелвал памук, а друг като син на дърводелец. И тъй като искам да илюстрирам общия принцип на обожествяване на живи хора, е други думи, вселяването на божество в човешкия образ, няма да посочвам примери само за царствени особи. В първобитното общество въплътените божества са нещо обикновено, Въплъщаването може да е временно или постоянно. В първия случай въплъщаването — обикновено известно като обладаване или вдъхновяване — се разкрива по-скоро като свръхестествено познание, отколкото като свръхестествени способности. С други думи, обикновените му прояви са по-скоро гадания и пророчества, отколкото чудеса. От друга страна, когато въплътяването е не само временно, когато божественият дух се е настанил трайно в човешко тяло, от богочовека обикновено се очаква да защити престижа си, като върши чудеса. Само трябва да помним, че на този етап от развитието на човешкото съзнание чудесата не се смятат за нарушаване на естествените закони. След като няма представа за тяхното съществуване, първобитният човек не може и да помисли, че ги нарушава. За него чудото е само необикновено впечатляваща проява на) обикновена способност.
Вярата във временното въплъщаване или вселяването е разпространена по цял свят. Смята се, че от време на време някои хора са обладани от дух или божество. Докато трае обладаването, тяхната собствена личност временно бездействува, присъствието на духа се проявява в конвулсивен трепет и разтърсване на цялото тяло, в неовладени движения и възбуден вид, които се приписват не толкова на самия човек, а на вселил се в него дух. Всичко изречено от него в това ненормална състояние се приема като глас на настанилия се в него и говорещ през устата му бог или дух. Така например на Сандвичевите (Хавайските — бел. пр.) острови царят мълвял отговорите на оракула, скрит в изплетена от тръстика кабинка. Но по южните тихоокеански острови богът „често се вселява в жреца, който, напомпан с божествена сила, престава да действува или говори по волята си, а се движи и говори сякаш е напълно под свръхестествено влияние. В това отношение има поразителна прилика между първобитните оракули на полинезийците и оракулите на прославените народи на Древна Гърция. Веднага след като богът се е вселил в жреца, последният бива обхванат от огромна възбуда и най-висока степен на явна полуда: мускулите на крайниците му са обхванати от конвулсии, тялото се изпъва, изражението става ужасно, чертите разкривени, а очите подивели и изцъклени. В такова състояние той често се търкаля по земята с пяна на уста, сякаш се измъчва под влияние на вдъхновилото го божество, и с остри писъци, бурни и често нечленоразделни звуци разкрива волята божия. Жреците, които присъствуват и са посветени в тайнството, възприемат и предават на хората направените по този начин прорицания. След като жрецът произнесе отговорите на оракула, необузданият пристъп постепенно преминава и настъпва относително успокояване. Но богът не винаги го напуска, веднага след като е направил своето съобщение. Случва се същият «таура», т.е. жрец, да остане обладан от духа или божеството още два или три дни. Че е вдъхновен, показва парче специално изработена местна тъкан, вързана на неговата ръка. През този период действията на човека се смятат действия на бога и затова всички отдават най-голямо внимание на изражението му, на цялото му държане… Когато е «урухия» (вдъхновен от духа), жрецът се смята свещен, за бог и през този период го наричат «атуа», т.е. бог, докато през останалото време е само «таура», т.е. жрец.“