Според стария португалски историк Душ Сантуш зимба или музимба, народност в Югоизточна Африка, „не се прекланят пред идоли и не признават никакъв бог, а вместо това почитат и се прекланят пред своя цар, на когото гледат като на божество и заявяват, че е най-велик и най-добър на света. А същият този цар казва за себе си, че само той е бог на земята и поради тази причина, когато вали и не иска да има дъжд, или пък е прекалено горещо, изстрелва към небето стрела, защото то не му се подчинява.“ Машоните от Южна Африка уведомили своя владика, че някога са си имали бог, но матабелите го прогонили. „Тук ставаше дума за странния обичай в някои села да има човек, наречен бог. Изглежда, с него се съветват и му дават подаръци. В едно село, принадлежащо на вожда Магонди, имаше такъв бог. Помолиха ни да не стреляме е пушки близо до селото, за да не го пропъдим.“ Този бог на машоните на времето си трябвало да плаща годишен данък на царя на матабелите във вид на четири черни вола и един танц. Един мисионер е видял и описва как божеството е изпълнявало последната част от задължението си пред царската колиба. В продължение на цели три часа без прекъсване дрънчали тамбури, дрънкали кастанети и се пеели монотонни песни, а смуглият бог танцувал бясно, приклякал на бедрото си като шивач и потен като прасе, подскачал насам-натам със сръчност, която свидетелствувала за силата и гъвкавостта на божествените му крака.
Багандите от Централна Африка вярвали в бога на езерото Нянза, който понякога се вселявал у мъж или жена. Хората, включително и вождовете, много се боели от този въплътен бог. Когато се извършвало тайнството на въплътяването, човекът, или по-скоро богът, се оттеглял на около два километра и половина от брега на езерото и очаквал там появата на новата луна, за да се заеме с обредните си функции. От момента, когато на небето се появял едва-едва сърпът на луната, царят и всички негови поданици се подчинявали на светия човек или както го наричали „лубаре“ (бог), който имал абсолютна власт не само по въпросите на вярата и ритуалите, но и по въпросите на войната и държавната политика. С него се съветвали като с оракул; с две думи, той можел да причини или излекува болест, да спре дъжда или да предизвика глад. Когато търсели съветите му, носели големи дарове. Вождът на Уруа, обширен район на запад от езерото Танганайка, „си присвоява божествена слава и власт и твърди, че не поема с дни храна, без да чувствува нужда от нея, дори заявява, че като бог той стои над необходимостта да се храни и се хранел, пиел и пушел само за удоволствието, което извлича от това“. Когато на някоя жена от племето гала й омръзне да се занимава с домакинство, тя започва да говори несвързано и се. Държи чудато. Това е знак, че в нея се е вселил светият дух Кало. В същия миг съпругът се хвърля в краката й и започва да я обожава, тя престава да носи смиреното название съпруга и започва да се нарича „богиня“, домакинските задължения не се отнасят повече до нея и волята й е закон божи.
Царят на Лоанго е почитан от поданиците си като „божество и го наричат Самби или Банго, което означава бог. Смятат, че може да им даде дъжд, когато пожелае, и веднъж годишно, през декември — периода, когато има най-много нужда от дъжд, хората идват при него и го молят да им го даде“. Тогава царят, застанал на трона си, пуска нагоре стрела, която трябва да доведе дъжда. Почти същото разказват и за царя на Момбаса. Допреди няколко години, когато неговото духовно владичество на земята било внезапно прекъснато от материалните оръжия на английските моряци и морска пехота, царят на Бенин бил главен предмет на обожание в земите си. „Той заема по-висок пост от папата в католическа Европа, защото не само е божи представител на земята, но и сам е бог и като такъв поданиците му едновременно го обожават и му се подчиняват, макар според мен това обожавано да се дължи по-скоро на страх, отколкото на любов.“ Царят на Ида разказал на английски офицери, участници в експедиция по Нигер: „Бог ме е сътворил по свой образ, аз съм все едно бог и той ме е определил за цар.“