Един особено кръвожаден бирмански монарх на име Бадонсачен, чието изражение отразявало вродената му жестокост и под чиято власт от пачул загинали повече хора, отколкото от враговете на държавата, си въобразил, че е повече от смъртен и високият ранг му е даден за многобройните му добри дела. Затова изоставил царската титла и тръгнал да става бог. С тази цел, подражавайки на Буда, който преди да бъде издигнат в божествен ранг, напуснал своя царски палат и харем и се оттеглил от света, Бадонсачен се оттеглил от палата си в огромна пагода, най-голямата в империята, с чието построяване се занимавал много години. Там той спорел с най-учените монаси и се опитвал да ги убеди, че петте хиляди години, определени за спазването на закона на Буда, вече са изминали и сам той е богът, определен да се появи след този период, да премахне старите закони и да ги замени със свои. Но за голямо негово унижение много от монасите се заели да му докажат обратното и това разочарование, съчетано с любовта му към властта и недоволството от ограниченията на аскетичния живот, бързо го разубедили в божествената му същност и го върнали в двореца и харема му. Царят на Сиам „обожават наравно с бога. Поданиците му не бива да го гледат в лицето. Когато минава, те се хвърлят по очи, а пред него се появяват на колене и лакти, опрени на земята“. Има специален език, посветен на неговата свещена особа и атрибути, и всички трябва, когато говорят за него, да използуват този език. Дори местните хора срещат трудности при овладяването на странния речник. Косата на главата на монарха, табаните на стъпалата му, дъхът му и всяка отделна подробност на неговата особа, както външна, така и вътрешна, имат специални названия. Когато се храни или пие, спи или ходи, употребяват специални думи, които показват, че тези действия се извършват от владетеля и те в никакъв случай не могат да описват действията на когото и да било другиго. На сиамски няма дума, която да означава същество, по-висше по ранг или по-божествено от монарха, и мисионерите са принудени, когато говорят за господа, да използуват местната дума за цар.
Но едва ли на света е съществувала друга страна, където да е имало такова изобилие от хора-богове както в Индия, никъде божествената милост не се е изливала така щедро над всички прослойки на обществото — от царе до мандраджии. У тодите, пастирска народност, обитаваща Нилгирийските планини в Южна Индия например, мандрата е светилище, а мандраджията, който се грижи за нея, наричат бог. Запитан дали тодите се кланят на Слънцето, един от тези божествени мандраджи се потупал по гърдите и отвърнал: „Тези нещастници го правят, но не и аз — не! Защо аз, богът, да трябва да се кланям на Слънцето?“ Всички, дори собственият му баща, падат ничком пред мандраджията и никой не би посмял да му откаже нещо. До него не може да се докосва друго човешко същество освен друг мандраджия и той гадае на всички, които се обърнат към него, говорейки с гласа божи.
Освен това в Индия „всеки цар се смята за нещо като съвременен бог“. Индуската книга със „Законите на Ману“ отива по-далеч, като казва, че „дори и новороденият цар не трябва да се обижда с мисълта, че е обикновен смъртен, защото той е велико божество в човешки образ“. Разказват, че преди няколко години една секта в Ориса имала за свое божество покойната вече кралица Виктория. И до ден-днешен всеки, който се отличава с голяма сила или с предполагаеми чудотворни качества, е изправен пред риска да го обявят за божество, наричано от тях Никал Сен. Този Никал Сен не бил друг, а страшният генерал Никълсън и каквото и да правел или казвал генералът, не бил в състояние да охлади възторга на своите почитатели. Колкото повече ги наказвал, толкова по-голямо ставало религиозното преклонение пред него. Преди не много години в Бенарес се прекланяли пред божество, вселило се в особата на един знатен индус, който се радвал на благозвучното име Свами Баскаранаджай Сарасвати и приличал твърде много на покойния кардинал Манинг, само изражението му било по-умно. От очите му струял интерес към хората и той извличал невинно удоволствие от преклонението, на което се радвал от страна на доверчивите си обожатели.
В Чинчвад, малък градец на около петнайсет километра от Пуна, в Западна Индия, живее едно семейство, за което много от хората вярват, че е свещено — по един негов член от всяко поколение е въплъщение на Гънпути, бога с глава на слон. Това прочуто божество се вселило за първи път около 1640 г. в тялото на брахман от Пуна на име Мураба Госейн, който се опитвал да постигне спасението си с полово въздържание, покорство и молитви. Набожността му била възнаградена. Сам богът му се явил през нощта и обещал част от неговия, „на Гънпути“, божествен дух да се всели в него и в потомството му до седмото поколение. Божественото обещание се изпълнило. Седем последователни вселения, предавани от баща на син, носели на един мрачен свят светлината на Гънпути. Последният от преките наследници, пълничък, съвсем недовиждащ бог умрял през 1810 г. Но каузата на истината била така свята, а имотите на храма толкова значителни, че брахманите не могли да понесат с безразличие неописуемата загуба, която би понесъл светът без вселения Гънпути. И затова потърсили и намерили представител, в който отново се появил свещеният дух на господаря и оттогава досега продължава да се проявява в неспирна последователност от божествени представители. Но по силата на тайнствен закон за духовна икономия, чието действие можем и да не одобряваме, но не и да променим, чудесата, вършени от богочовека в сегашните пропаднали времена, не могат да се сравнят с онези, вършени от предшествениците му в миналото и дори се съобщава, че единственият признак, който той благоволява да даде за съществуването си на сегашното поколение, е да нахрани множеството, което кани ежегодно на обяд в Чинчвад.