От нашия преглед на религиозния статут на царя в първобитните общества можем да заключим, че претенциите за божествени или свръхестествени способности, издигани от монарсите в различни империи в човешката история като Египет, Мексико и Перу, не са били само плод на прекомерно тщеславие или лишен от смисъл израз на раболепно обожаване, а само остатък и развитие на апотеоза, отдаван от първобитните хора на живите богове. Така например като Деца на Слънцето перуанските инки почитали своите владетели като богове. Те не можели да сгрешат и на никого и през ум не минавало да посегне на особата, честта или собствеността на монарха, или на член на царското семейство. Освен това, пак по същата причина, за разлика от повечето хора инките не гледали на болестта като зло. Те я смятали пратеник на техния баща, Слънцето, който ги призовава да се приберат и почиват при него на небето. Затова обикновените думи, с които инка съобщава за приближаващия се край, били: „Баща ми ме вика да се прибера и да почивам при него.“ Те не се съпротивявали на бащината си воля, не принасяли жертви за оздравяване, а открито заявявали, че ги е извикал при себе си да си отдъхнат.
Когато испанските завоеватели се изкачили от горещите долини на високото плато в Колумбийските Анди, с удивление открили вместо дивашките орди, които оставили там долу във влажните джунгли, народ е напреднала цивилизация. Той обработвал земята и живеел под управление, което Хумболт сравнил с теокрациите на Тибет и Япония. Това били чибчите, муйските (или моските), разделени на две царства, със столици Богота и Тунха, но очевидно обединени от духовното си преклонение пред първосвещеника в Согамозо (или Ирака). Този призрачен владетел се ползувал със славата, че е придобил с дълго и аскетично послушничество такава святост, благодарение на която водите и дъждът му се подчиняват, а времето зависи от волята му. Както вече видяхме, при възкачването си на престола мексиканските царе полагали клетва, че ще карат слънцето да свети, облаците да сипят дъжд, реките да текат и земята да дава обилни плодове. Известно е също, че Ментесума, последният мексикански владетел, бил тачен от поданиците си като бог.
Първите царе на Вавилон, от времето на Саргон I до четвъртата династия Ур и дори до по-късно твърдели; че са богове на земята. А монарсите от четвъртата династия Ур имали изградени в тяхна чест храмове, карали да слагат техни статуи в различни светилища и нареждали на хората да им принасят жертви. Осмият месец от годината бил посветен специално на царете, а всяко новолуние и петнадесето число им принасяли жертви. Подобно на тях монарсите на Партия от династията на аршакидите се наричали братя на слънцето и на луната и били почитани като божества. Смятало се за богохулство при спречкване да се посегне дори на частно лице от рода на аршакидите.
Египетските фараони били обожествявани приживе, принасяли им жертви, молели им се в специални храмове и имали специални жреци. Понякога култът към фараоните затъмнявал и култа към боговете. При царуването на Меренра например, висш сановник заявява, че той е построил много свети места, за да може на духа на фараона, вечно живия Меренра, да се молят „повече отколкото на всички богове“. Никога не е имало съмнение, че фараонът е действително божество: той бил „велик бог“, „златен Хор“ и син на Ра. Той имал претенции за власт не само над Египет, но и „над всички земи и народи“, „целият свят надлъж и шир, на изток и на запад“, „всичко, което обгръща слънцето при голямата си обиколка“, „небето и каквото има по него, земята и всичко, което е по нея“, „всяко същество, което ходи на два или четири крака, всичко, което лети или се носи във въздуха, целият свят му принася каквото произвежда“. Фактически онова, което важи за бога-слънце, се приписва догматично за атрибути на египетския фараон. Неговите титли били пряко извлечени от титлите на бога-слънце. Или както пише един автор: „По време на своето съществуване царската институция в Египет си приписвала до една всички възможни, изградени от египтяните, представи за божественост. Свръхчовек и бог по рождение и по време на управлението си, след смъртта си фараонът ставал божествен човек. Затова в него се е въплъщавало всичко, което било известно за божеството.“