Вече нахвърлихме нашето кратко описание (защото настоящата глава няма други претенции) на еволюцията на свещената царска институция, постигнала най-висша форма, абсолютния си израз в перуанската и египетската монархия. Исторически институцията води произхода си от обществения магьосник или знахар, а логически почива на дедукция от погрешна асоциация от идеи. Хората погрешно приемали реда на своите идеи за ред в природата и затова си представяли, че властта, която имали или си въобразявали, че имат над своите мисли, им позволява да упражняват съответна власт над нещата. Хората, за които по една или друга причина се смятало, че поради естествената си сила или слабост притежават в най-висша степен тези магически способности, постепенно изпъквали сред своите събратя и се превръщали в отделна категория, определена да упражнява най-голямо влияние върху политическата, религиозната и интелектуалната еволюция на човешкия род. Както знаем, социалният прогрес се свежда до последователно разделение на функциите, или на по-прост език, разделение на труда. Работата, която в първобитните общества се извършва наравно от всички и все така зле, или почти еднакво зле, постепенно се разделя между различни категории трудещи се и се изпълнява в по-голяма или по-малка степен добре и доколкото продуктите на този специализиран труд, били те материални или нематериални, се споделяли от всички, цялото общество се облагодетелствувало от нарастващата специализация. И като че ли магьосниците или знахарите представляват най-старата професионална категория в еволюцията на обществото. Защото във всяко първобитно племе, което познаваме, има заклинатели. А сред най-примитивните народности, каквито са австралийските аборигени, те са единствената съществуваща професионална категория. С течение на времето и с развитието на процеса на диференциация, категорията на знахарите сама по себе си се подразделя на подкатегории като лечители на болести, дъждоносци и т.н., докато най-силният представител на професията си спечели положение на вожд и постепенно се превърне в свещен цар. Магическите му функции отстъпват все повече и повече на заден план и се заменят с жречески или дори с обществени задължения — религията постепенно измества магията. Още по-късно настъпва разделение между гражданския и религиозния аспект на царската институция, като светската власт се поверява на един човек, а духовната — на друг. Междувременно магьосниците, които може да са подтиснати, по не и изкоренени от надмощието на религията, все още предпочитат да се занимават със старото си окултно изкуство вместо с новите ритуали на жертвоприношения и молитви. Но с времето най-умните сред тях разбират, че магията греши и налучкват по-резултатен метод за насочване на природните сили за доброто на човека. Накратко казано, те изоставят заклинанията в полза на науката.
Съвсем не твърдя, че навсякъде развитието е следвало неизменно тези насоки, защото без съмнение при различните общества те много са се различавали. Просто искам да покажа в най-общи линии онова, което според мен е общата тенденция. От производствена гледна точка еволюцията е била от еднообразие към разнообразие на функциите, от политическа гледна точка тя е била еволюция от демокрация към деспотизъм. В това изследване няма да се занимаваме с по-късната история на монархията, особено с упадъка на деспотизма и замяната му с форми на управление, които са по-пригодни за по-висшите изисквания на човечеството. Защото наша тема е не упадъкът на една велика и за своето време благотворна институция, а нейното възникване.
ГЛАВА VIII
Господари на природните стихии
Изложените по-горе факти показаха, че извън границите на класическата древност много често се натъкваме на същото съчетание от обредни функции с царствена титла, какъвто е случаят с Горския цар на Неми, Царят на свещените обреди в Рим и втория архонт в Атина и това е обща особеност на обществото на всички етапи от варварството до цивилизацията. Освен това по всичко личи, че жрецът е цар не само по титла, а фактически държи кръст и скиптър. Всичко това потвърждава обичайния възглед за произхода на титулуваните царе с жречески функции в републиките на Древна Гърция и Италия. Най-малкото, доказвайки съществуването на комбинация от духовна и светска власт, за която са запазили спомен гръцко-римските предания, премахнахме всяко подозрение, че тя е неправдоподобна. И сега с право можем да се запитаме: „Дали Горският цар има същия произход, който едно правдоподобно предание приписва на Царя на свещените обреди на римляните и на титулувания цар на атиняните? С други думи, не може ли неговите предшественици по длъжност да са били поредица от царе, които републиканската традиция е лишила от политическа власт и им е оставила само религиозните функции и сянката на една корона?“ На този въпрос ще отговорим отрицателно, и то най-малко по две причини. Първата е местопребиваването на немийския жрец, а другата — неговата титла на Горски цар. Ако предшествениците му са били царе в обикновения смисъл на думата, той положително е щял да бъде настанен, подобно падналите царе на Рим и Атина, в града, чийто скиптър са му отнели. Този град би бил Ариция, защото друг наблизо не е имало. Но Ариция се намира на пет километра от горското му светилище край брега на езерото. Ако е властвувал, то не е властвувал над града, а над зелената гора. Същевременно титлата му Горски цар не ни позволява да предполагаме, че някога той е бил господар в обикновения смисъл на думата. По-вероятно е бил цар на природата, и то на определена част от природата, а именно гората, от която е получил и титлата си. Ако успеем да открием случаи на, нека ги наречем господари на стихиите, или с други думи на хора, за които се е предполагало, че властвуват над определени сили или части на природата, те вероятно ще предложат една по-близка аналогия с Горския цар от разгледаните дотук божествени царе, чийто контрол над природата е по-скоро общ, отколкото специализиран. Примери за такива властелини над стихията не липсват.