Намвулу Вуму, господарят на дъжда и бурята, обитава връх в областта Бома, близо до устието на р. Конго. Известно е, че някои племена по Горен Нил не са имали царе в обикновения смисъл на думата. Единствените, които признавали за царе, били Господарите на дъжда (Мата кодоу) и на тях приписвали способността да предизвикват дъжд в подходящо време, т.е. през дъждовния сезон. В края на март, преди да започнат валежите, земята е суха, напукана и безплодна пустиня и добитъкът, основното богатство на тамошните хора, гине поради липса на паша. Затова, наближи ли краят на март, всяко домакинство се отправя към Господаря на дъжда и му дава по една крава, за да накара благодатната небесна вода да закапе по кафявите изсъхнали пасбища. Ако не завали силно, хората се събират и искат от Господаря да им даде дъжд, а ако небето продължава да е безоблачно, му разпорват корема, защото смятат, че там пази бурите. Един от тези Господари на дъжда от племето бари предизвикал дъжд, като пръскал по земята вода от малка камбанка.
Подобна длъжност съществува у племената по границите на Абисиния и един очевидец я описва по следния начин: „Длъжността на жреца, алфаи, както го наричат бареа и кунама, е забележителна — хората са убедени, че той може да предизвика валеж. Тази длъжност е съществувала преди у алгедите и, изглежда, все още е разпространена у нубийците. Алфаят на бареите, с когото се съветват и северните кунами, живее сам със семейството си в планината, близо до Тембадера. Хората му носят за дарове дрехи и плодове и обработват една голяма негова нива. Той е нещо като цар и длъжността му преминава по наследство на брат му или на сина на сестра му. Смятат, че може с магия да предизвика дъжд и да пропъди скакалците. Но ако разочарова хората в техните очаквания и настъпи продължителна суша, убиват алфая с камъни и най-близките му роднини са задължени да хвърлят първия камък по него. Когато минахме през тази страна, алфай заемаше един старец, но доколкото чух, извикването на валежи му се видяло прекалено опасно и той се отказал от нея.“
В горските пущинаци на Камбоджа живеят двама тайнствени владетели — известни като Владетеля на огъня и Владетеля на водата. Славата им се е разнесла навред из южната част на големия Индокитайски полуостров, но до Запада е достигнало само нейното слабо ехо. Доколкото е известно, до преди няколко години европеец не ги е виждал и самото им съществуване би могло да мине за легенда, ако доскоро кралят на Камбоджа не поддържал връзка и всяка година не разменял с тях дарове. Владетелските им функции са от чисто мистично или духовно естество. Те нямат политическа власт, а са прости селяни, които изкарват прехраната си с пот на челото и от даровете на вярващите. Според едно описание, живеят в пълно усамотение, не се срещат помежду си и не виждат човешко лице. Обитават последователно седем кули, кацнали на седем планини, и всяка година се местят от една кула в друга. Хората се приближават крадешком и подхвърлят близо до тях всичко, от което те се нуждаят за съществуването си. Царската длъжност трае седем години, времето, необходимо да живеят последователно в седемте кули. Но много от тях умират, преди да е изтекъл този срок. Длъжностите са наследствени и се предават в едно, а според други, в две царски семейства, които се радват на голяма почит, получават доходи и са освободени от необходимостта да обработват земята. Не може да се каже обаче, че се завижда на тази чест и когато се случи длъжността да се освободи, всички подходящи кандидати (те трябва да са здрави и да имат деца) се разбягват и се крият. Друга версия, признавайки нежеланието на наследствените кандидати да поемат короната, не потвърждава сведенията за отшелническото усамотение в седем кули. Тя разказва как винаги, когато се появят в обществото, хората се хвърлят ничком пред своите тайнствени владетели, защото смятат, че пропуснат ли да им отдадат този знак на почит, над страната ще се разрази ужасен ураган. Подобно на много други свещени царе, за които ще четем по-нататък, на Владетелите на огъня и на водата не позволяват да умрат от естествена смърт, защото това би принизило славата им и когато някой от тях е сериозно болен, старейшините се събират на съвет и ако решат, че няма да оздравее, го убиват с нож. Тялото му изгарят, събират набожно праха и той е предмет на преклонение в продължение на пет години. Част от праха дават на вдовицата и тя го пази в урна, която трябва да носи на гръб, когато отива да плаче на гроба на съпруга си.