При големите тайнства, чествувани през месец септември в Елевзин, хиерофантът и жрицата на Деметра представяли брака на небесния бог Зевс и богинята на житото Деметра, играейки ролята на бог и богиня. Но това съвъкупление било само театрално или символично, защото хиерофантът временно се лишавал от мъжествеността си, като за целта използувал бучиниш. Изгасяли факлите и двойката изчезвала в един тъмен ъгъл, докато тълпата вярващи очаквала в тревожно напрежение резултата от това мистично сношение, тъй като смятали, че от това зависи тяхното спасение. След време хиерофантът отново се появявал и на ярка светлина мълчаливо показвал на събраните житен клас — плода на божествения брак. После на висок глас обявявал: „Царица Бримо роди свещено момче Бримий“, с което искал да каже: „Могъщата роди Могъщия.“ Или в крайна сметка, че майката на житото е родила своето дете — житния клас, а в свещената церемония се разигравали нейните родилни болки. По всичко личи, че показването на ожънатия клас било върховен момент в тайнствата. Така при сиянието, хвърляно около тези ритуали от поезията и философията на по-късни векове, все още се очертава, подобно далечен пейзаж зад обляната от светлина омара, простият селски празник, предназначен да покрие широката Елевзинска равнина с богата реколта чрез брака на богинята на житото с бога на небето, който оплождал голата земя с благодатни дъждове. През няколко години жителите на град Платен в Беотия чествували празник, наречен Малка Дедала, на който в древна дъбрава отсичали дъб. От дървото правели статуя, обличали я като булка и я слагали на биволска каруца заедно с жених. Статуята откарвали на брега на Азоп, а оттам в града. Придружавали я хора, които свирели и танцували. Жителите на Беотия празнували деня на Голямата Дедала веднъж на всеки шест години и тогава натоварвали на каруца всички четиринадесет статуи, събрани от малките празници, откарвали ги при р. Азоп, а оттам до върха на планината Китерон, където ги изгаряли на голяма клада. В легендата, с която обясняват празника, се разказва, че хората чествували празника на Зевс и Хера, представена от дървената статуя и булчинските дрехи. Всяка година в Швеция развеждали на каруца в естествена големина статуя на Фрей, бога на животинското и растителното плодородие, придружена от красиво момиче, наречено жена на бога. То играело ролята на негова жрица в големия храм в Упсала. Където и да минела каруцата със статуята на бога и цъфтящата му млада булка, се трупали хора да ги посрещнат и принесат дарове за плодородна година.
Значи, обичаят да се женят богове за статуи или човешки същества бил широко разпространен сред народите от древността. Идеите, на които почиват подобни обичаи, са прекалено първични и няма никакво съмнение, че цивилизованите египтяни и гърци са ги наследили от своите прадеди диваци или варвари. Това предположение придобива по-голяма достоверност с установяването на подобни по вид ритуали, изпълнявани от по-изостаналите народи. Съобщават например как веднъж вотяките от Малмижска област в Русия били сполетени от поредица слаби реколти. Не знаели какво да правят, докато най-сетне стигнали до заключението, че техният могъщ, но пакостлив бог Керемет вероятно им се сърди, защото не е женен. Изпратили депутация от старейшини при вотяките от Кура и се уговорили с тях. После се върнали, събрали голям запас от ракия и като приготвили празнично украсена конска каруца, организирали шествие и дрънкайки със звънци, както правят, когато вземат булка, се отправили към свещената дъбрава при Кура. Там яли и пили весело цяла нощ, а на сутринта изрязали в горичката четвъртит чим и го отнесли със себе си. Но ако на малмижските вотяки провървяло, на вотяките от Кура тръгнало наопаки, защото в Малмиж посевите били добри, а в Кура лоши. Възмутените селяни от Кура ругали и били онези, които дали съгласието си за сватбата. „Не е много лесно да си представим какво са имали пред вид с тази сватбена церемония — пише авторът, който съобщава за този случай. — Може би, както смята Бехтерев, те са искали да оженят Керемет за добрата и плодородна майка-земя Мукилчин, за да му повлияе за добро.“ Когато в Бенгалия копаят кладенец, правят дървена статуя на някой бог и го женят за богинята на водата.
Често булката, предназначена за бога, не е от дърво, а жена от плът и кръв. Индианците от едно перуанско село женели красиви девойки на около четиринадесет години за камък с формата на човек, когото смятали за бог (хуака). Всички от селото вземали участие в сватбената церемония, която траела три дни и била съпроводена с много веселие. След това момичето оставало девствено и го принасяли в жертва на идола. Проявявали към него извънредно уважение и го смятали за божествено. Всяка година към средата на май, когато започвал риболовният сезон, алгонкините и хуроните женели мрежите си за две малки момичета на шест или седем години. На сватбеното тържество слагали мрежата между тях и я увещавали да събере смелост и да хване много риба. Избирали толкова млади булки, за да са сигурни, че все още са девствени. Твърдят, че обичаят водел произхода си от следния случай: Една година, когато дошъл риболовният сезон и алгонкините хвърлили мрежите си както обикновено, не хванали нищо. Изненадани от неуспеха си, не знаели как да си го обяснят, докато не им се явила душата или геният на мрежата (оки) в образа на висок, добре сложен мъж, който им казал с горко вълнение: „Загубих жена си и не мога да намеря такава, която да не познава другиго освен мен, затова не успявате и няма да успеете, докато не ме задоволите.“ Тогава алгонкините свикали съвет и решили да успокоят духа на мрежата, като го оженят за две толкова млади момичета, че в бъдеще той да няма основание да се оплаква. Това стигнало до ушите на съседите им, хуроните, и те възприели обичая. Част от улова неизменно давали на семействата на двете момичета, които играели ролята на булки на мрежата за годината.