И така, царете на Алба и Рим, носейки венец от дъбови листа, са имитирали Юпитер като бог на дъба, а също са се престрували, че произвеждат гръмотевици и мълнии, подражавайки му като бог на времето. А в такъв случай е много вероятно, че също като Юпитер на небето и много царе на земята те изпълнявали функциите на обществени дъждоносци, които изстискват със своите заклинания дъжд от тъмното небе винаги, когато напуканата земя копнеела за освежителна влага. В Рим небесните шлюзи се отваряли с помощта на свещен камък и церемонията вероятно е представлявала част от ритуала на Юпитер Елиций, бога, който пуска от облаците ярката светкавица и капките дъжд. А кой бил по-достоен да изпълнява церемонията от царя, живия представител на небесния бог?
Щом царете на Рим подражавали на Капитолийския Юпитер, техните предшественици, царете на Алба, вероятно са се стараели да подражават на великия Юпитер от Лациум, който имал своето седалище над града, на върха на Албанските планини. За Латин, легендарния предтеча на династията, разказват, че след като изчезнал от света по характерния за старите латински царе тайнствен начин, се превърнал в Юпитер от Лациум. Светилището на бога навръх планината било религиозен център на Латинския съюз, тъй както Алба била негова политическа столица, докато Рим не извоювал надмощие над древния си съперник. Очевидно на свещената си планина Юпитер нямал издигнат храм в смисъла, който влагаме в думата сега. Като бог на небето и на гръмотевицата той съвсем естествено се радвал на почитта на своите поклонници под открито небе. По всичко личи, че дебелата стена, остатъци от която все още ограждат старата градина на пасионисткия манастир, са били част от свещения район, който Тарквиний Горди, последният цар на Рим, определил за тържественото годишно събрание на Латинския съюз. Най-старото светилище на бога на прохладния планински връх било в горичка и като се има пред вид не само че дъбът бил свещеното дърво на Юпитер, но и традиционната корона от дъбови листа на царете на Алба и аналогията с Капитолийския Юпитер в Рим, можем да предположим, че дърветата в горичката били дъбове. Знаем, че в древността планината Алгид, отдалечен дял на Албанските планини, била покрита с тъмни дъбови гори, а едно племе, което принадлежало към Латинския съюз в ранни времена и имало право на дял от месото на белия бик, принесен в жертва навръх планината, наричали Хора на дъба, без съмнение поради горите, които обитавали.
Но бихме сгрешили, ако си представим страната в исторически времена покрита с безкрайна дъбова гора. Теофраст ни е оставил описание на горите в Лациум такива, каквито са били през IV век преди новата ера. Той пише: „Земята на латините е все влажна. Равнините дават лавър, мирта и прекрасни букове, защото там секат дървета с такива размери, че един ствол стига за кил на тиренски кораб. В планините растат борове и ели. Онова, което наричат земя на Цирцея, е гъсто обрасъл с дъб, мирта и пищни лаври нос. Местните жители казват, че там живеела Цирцея и показват гроба на Елпенор, където растат мирти, от които се плетат венци, докато другите мирти са високи.“ Така че в някои отношения изгледът, който се откривал от върха на Албанските планини в ранните дни на Рим, трябва да е бил много по-различен от това, което се вижда днес. Без съмнение и тогава пурпурните Апенини със своето вечно спокойствие, от едната страна, и сияещото Средиземно море с неговото вечно неспокойствие, от друга, са изглеждали до голяма степен така, както изглеждат днес, независимо дали ги е къпела слънчева светлина или са били осеяни с петна от сенките на преминаващите облаци. Но вместо безлюдните кафяви пространства на Кампания, през които се простират дългите линии на разрушените акведукти, подобно разрушените арки на моста във видението на Мирза, погледът се е реел над гори, ширнали се надалеч, километър след километър, на всички страни, докато различните оттенъци на зелено или есенен пурпур и злато са се сливали със синьото на далечните планини или на морето.