— Кал и Тамара — отвърна Алекс и извърна звездния си поглед към тях. Лицето му приличаше на пергамент, иззад който блести ярка черна светлина. — Срещаме се отново!
Той отметна глава назад и се изсмя.
— Трябваше да си останеш в бездната! — извика Кал, докато съсредоточено опитваше да изсмуче въздуха от огъня на Хаоса, разпространяващ се из гората.
Но колкото и да дърпаше, пламъците не трепнаха. Те не бяха истински огън, който има нужда от кислород. Кал не беше сигурен от какво имат нужда, но докато магията му течеше по тях, не усети нито топлина, нито светлина. Страхуваше се, че щом обратното нещо на Хаоса е човешката душа, пламъкът разяжда самата същност на света.
Не можеше да угаси огън по такъв начин, но си оставаше Макар. Трябваше да може да го овладее. Запрати силите си към пламъците Хаос, като се концентрира върху целта да спре разпространението им. Изглежда работеше. Огънят започна да намалява, тъй като нямаше какво повече да поглъща.
— А ти не биваше изобщо да се раждаш — каза му с насмешка Алекс. — И си пародия на всичко, което Врагът на Смъртта е бил, жалка имитация.
— Той е Погълнат — каза Тамара на Кал. — Все едно е елементал. Би трябвало да можеш да овладееш елементал на Хаоса, нали?
Добра идея — обади се Аарън.
Кал се усмихна обнадежден. Ако можеше да овладее Алекс, щеше да му е трудно да се удържи да го накара да направи нещо глупаво или унизително — след като, разбира се, пуснеше двете деца. Той отново се пресегна, този път не към огъня, а към самия Алекс…
… само за да удари стена от слузесто нищо. Усети как Алекс притегля силата му и я издърпва обратно със сила, която усети като физическо натоварване. В каквото и да се бе превърнал Алекс, вече беше твърде могъщ, за да го подчини.
Майстор Рокмапъл се бърна тичешком от Портата на Мисиите с Майстор Норт и господин Раджави — който очевидно не бе напуснал границите на Магистериума. Майстор Норт носеше торнадо телефон.
Тамара погледна към баща си. Той отвърна бързо на погледа й, но не я заговори, което вероятно бе верният ход. Беше по-умно да не напомня на Алекс за връзката помежду им. Да не му дава идеи как да нарани когото и да било от тях.
— Не можем да му се подчиним — каза Майстор Норт, а после забеляза децата, които висяха, склещени от ноктите на дракона.
И двете се паникьосваха все повече, сигурни, че ще бъдат хвърлени в огъня на Хаоса.
— Засега — каза господин Раджави и активира торнадо телефона.
От другия край отговори страж от Паноптикона. Кал разпозна униформата и потрепери.
— Искам да изведете Анастасия Таркуин и да се подготвите да я освободите. Но първо я доведете тук. Трябва да я видим и да сме сигурни, че е добре, докато я пускаме — каза господин Раджави.
— Анастасия Таркуин? — попита смаяният страж. — По чие нареждане?
— По нареждане на Асамблеята, от чието име говоря — каза господин Раджави.
Изглежда стражът осъзнаваше бавно с кого говори и какво става. Пребледня и избяга.
Алекс се хилеше самодоволен върху дракона си. Драконът разтвори нокти и момичето се изплъзна, а писъкът й стигна до тях. После драконът я хвана отново, все едно е топка и той си играе с нея. Момичето не спираше да пищи.
— Спри! — извика господин Раджави. — Даваме ти каквото искаш! Просто върни децата…
— Ще ги върна като пърленки — изсмя се Алекс.
На Кал му хрумна, че това бе човекът, който Алекс винаги бе искал да бъде. Така си представяше, че трябва да изглежда един враг на Смъртта. Кискащ се маниак.
— Децата са невинни — каза Майстор Руфъс. — Нищо не са ти направили. Вземи мен.
— И Дрю беше невинен — изръмжа Алекс. Кал с мъка се сдържа да не му припомни, че това изобщо не е вярно. Не смяташе, че ще помогне. — А вие го убихте. Всичките. Вие преподавате лъжи!
— Ще побеснее — прошепна Тамара пребледняла. — Трябва да направим нещо…
— Тя излиза! — извика Майстор Норт.
През вихъра на торнадо телефона видяха Анастасия в торбестата затворническа униформа на Паноптикона. Двама яки стражи я превеждаха през входа на затвора. Очевидно бе невредима.
— Пуснете я! — излая Алекс.
Стражите отстъпиха, а Анастасия се огледа невярващо. Беше очевидно, че няма представа какво се случва. Гласът й бе едва доловим през телефона.
— Какво става? Кой е там?
— Пусни децата! — извика Руфъс.
— Хмм — усмихна се неприятно Алекс, — трябва ли?