— Благодаря ти — каза той на Лиза. — Страхотна е.
— Наистина — съгласи се Тамара.
— Просто искахме да знаеш — каза Аксел, — че каквото и да ти потрябва, ние сме насреща. Наистина. Готови сме на всичко.
— Толкова сте сладки! — възкликна Тамара, но Кал се усмихна доволно.
Е това вече бе дар, с който знаеше какво да прави.
— Това е страхотно! — каза той. — Както виждате, ние сме много заети. Защо не ни вземете малко пай от лишей с вкус на пица от трапезарията! Освен това ми трябват следните книги от библиотеката…
— Кал! — прекъсна го Тамара.
Той я погледна невинно и каза на децата:
— Може би засега стигат и лишеите с вкус на пица.
— Те не са ти лични слуги — заяви Тамара.
— Може да установиш, че са — каза Кал, а после си призна. — Мисля, че печеля точка за Черен лорд.
— Какво? — попита Тамара.
— После ще ти кажа — отговори той, като осъзна, че може би не иска тя да узнае за точките на Черния лорд. И определено не искаше те да се броят от гледащите го по особен начин Джаспър и Гуенда.
Ако в тези книги няма оръжие, ще трябва да подходим сериозно — каза Аарън. — Знам, че не искаш да се ровиш в спомените си, но те може да са едничката ни надежда да победим Алекс.
Няма да помогна никому, ако отново се превърна във Врага на Смъртта — помисли в отговор Кал.
Липсваха му дните, в които вярваше, че да излъже на изпит или да открадне последното парче пица, е достатъчно, за да стане злодей. Спомените бяха опасни и опасно изкусителни. Какво щеше да стане, ако спасеше света, но изгубеше себе си? А и ако станеше Константин дали изобщо щеше да иска да победи Алекс?
Кал залегна отново над книгите, но с всяка прелистена страница усещаше, че вариантите пред него намаляват.
Докато прегледат всички книги, пайовете от лишеи се бяха превърнали в далечен спомен. Бяха ядосани и гладни.
Накрая Гуенда се изправи и протегна ръце над главата си.
— Добре — каза тя, — трябва ни почивка.
— Смяташ ли, че Алекс си почива? — попита Джаспър. — Злото не знае почивка!
— Но ние не сме зли. Гуенда е права — отвърна Тамара. — Нека отидем до Галерията да поплуваме. Трябва да оставим умовете ни да си починат и да видим дали няма да ни хрумне нещо ново.
— Захарта може и да помогне — съгласи се Кал, — особено с кофеин.
— Хубаво тогава — каза Джаспър, след като осъзна, че всички са срещу него, — но няма да окачаме онази рисунка на Кал на стената.
— Съгласна — отвърна Тамара. — Ще я окачим на хладилника.
И го направи.
Изненадващо Галерията бе пълна с ученици. Кал мислеше, че след травматичните изживявания от предишния ден, особено смъртта на Майстор Рокмапъл, мястото ще е тъмно и угнетено. Но вместо това бе претъпкано с хора, които викаха и отчаяно опитваха да се излъжат, че си изкарват добре.
— Отрицание — сви рамене Тамара, докато се оглеждаше наоколо и виждаше как децата скачат в топлите и студените басейни от скалите.
Бяха извадили меки дивани от златно кадифе и един тон студенти се бяха излегнали отгоре им. Пиеха напитки в ярки цветове — синьо, зелено, оранжево и розово.
— Хората имат нужда да се разсеят, нормално е.
Гуенда и Джаспър вече бяха отишли до дългия каменен бар със закуски и пълнеха чиниите си със сладки и хрупкави сухи лишеи с вкус на начос. Кал взе един студен чай, а Тамара — чаша с нещо, пълно с ягоди и огромни лишеи.
Всички се насочиха към меките дивани, когато Кал внезапно спря. Селия седеше там с Чарли и Кай. Беше с жълта блуза на цветя и се смееше. Изглеждаше щастлива и хубава — поне до момента, в който не се обърна към него. Тогава лицето й замръзна.
— Може би трябва да идем някъде другаде — промърмори Кал.
— Виж кой имал нахалството да се покаже тук — обади се някой.
Не беше Селия, а момче с дънкова риза и плувки, с червена коса и дълги тънки крака. Кал смяташе, че го познава, но не бе сигурен.
Това е Колтън Маккармак — каза гласът на Аарън в главата му. — Беше приятел на Дженифър Мацуи, преди тя да умре.
Кал усети студена буца в стомаха си. Той бе върнал Джен Мацуи към живот като обсебена. Не го беше сторил съзнателно, но бе ужасно.
— Вижте, не искам неприятности — вдигна ръка Кал, — ще седнем някъде другаде.