— Застанете гръб в гръб! — извика Джаспър.
Кал се изправи на крака, готов да върне елементалите в Хаоса. Ала те бяха приближили Тамара твърде много. Не можеше да е сигурен, че ако отвори портал, тя няма да пропадне през него като Майстор Рокмапъл.
Пакостник дойде до Тамара и застана между нея и съществата на Хаоса, като не спираше да ръмжи.
Трябва да направим нещо — каза Аарън, което не бе особено окуражаващо.
Кал запрати снаряд от енергия на Хаоса, като се прицели в един от приближаващите вълци. Създанието изчезна, разпръснато от нищото в нищо.
Два вълка се втурнаха към Гуенда от противоположни посоки едновременно и тя издърпа метал, за да го изпрати срещу единия от тях. Уцели съществото в гърлото и го накара да полети назад. Джаспър се метна пред другия вълк, като създаде огромен порив на вятъра, който изпотроши клоните на дърветата зад вълка и го издуха към една скала.
Тамара пусна огън срещу вълците около себе си, ала други заеха местата им. Кал започна да се паникьосва, докато стреляше снаряди Хаос напосоки към вълците. Гуенда продължаваше да ги цели с метал, а земята около нея се покри с кратери, но изглежда започваше да се отчайва. Скоро металът щеше да свърши, разбра Кал. Лицата на Тамара и Джаспър бяха изопнати от изтощение. Вълците бяха твърде много и твърде близо до Тамара, Гуенда и Пакостник. Нямаше как да ги запрати обратно в бездната, преди да ги докопат. Един от тях се метна към шията на Тамара, а челюстите му изщракаха срещу кожата й.
„Спомените!“ — помисли си паникьосан той. Ако имаше спомените на Константин, щеше да знае какво да направи. Константин бе Врагът на Смъртта. Той можеше да се оправи в такава ситуация.
Кал си пое дълбоко дъх.
— Аарън…
Сигурен ли си — поиска да разбере Аарън.
— Отключи ги — каза Кал. — Давай.
Добре тогава.
Усещането бе, че нещо в главата на Кал се къса. Падна на колене и притисна ръце до слепоочията си. Пакостник изтича до него и вдигна лапа. Кал сведе глава заради огъня и метала, които хвърчаха наоколо. Кракът го заболя пронизващо, точно както и главата.
Аарън — помисли той. — Каквото и да правиш, не мисля, че…
Сякаш някакъв катинар в ума му се строши и вратата, която бе заключена за него, се вдигна като бент на язовир. Мозъкът му се наводни от образи. Осъзна, че Пакостник започва да вие ужасено и отскача, за да се свие.
Сила изпълни Кал, брутална и ужасяваща. Той се изправи на крака, а гората около него сякаш се разтапяше. Други спомени изместиха гората — на древни дъбрави с могъщи дървета, между които криволичеха черни пътеки и дебнеха страховити елементали чудовища.
И през всичко това Кал видя нещо, което не бе виждал досега. Хаос, живия Хаос, като черни линии, които опасваха света. Небето и земята бяха потъмнели от тях. — „Затова Хаосът има такава сила — помисли си той — понеже е част от всичко, всяко камъче и всяко дръвче, и всяко облаче, около и във всички неща. Той бе биещото сърце на света.“
Пресегна се с две ръце, все едно да хване нещо просто като чаша или камък. Сграбчи виещите се възли на Хаоса, реещи се около него, и ги събра в едно, за да сплете огромен черен пламък между ръцете си.
Чуваше как другите крещят името му, ала това вече беше без значение. Много добре знаеше какво прави. Нейде из ума му и Аарън крещеше. Кал разпери ръце и черният огън избухна от пръстите му, като порази елементалните вълци и ги разкъса на мънички частички.
Джаспър се бе хвърлил пред Гуенда и Тамара. Тримата го гледаха смаяни, докато вълците ставаха на пепел, а черният огън затанцува нагоре и надолу по ръцете на Кал, трещейки като гръмотевица.
— Кал! — извика Тамара. — Кал!
Ала Кал не я чуваше. Той виждаше и чуваше само черния огън и помнеше само пламъците. Всъщност спомените се изливаха като неконтролируема вълна в главата му. Докато пропадаше в мрака, се чу как пищи.
Глава единадесета
Намираше се в ледена пещера. От студа дъхът му кристализираше във въздуха. Чувстваше го въпреки дебелия си кожух и защитната магия. Гърдите го боляха ужасно, а всички около него бяха мъртви или умираха. Ако не действаше бързо, щеше да стане един от тях.
Беше дошъл да нанесе удар върху слабите, старите и малките. От дългия си опит знаеше, че страхът е по-осезаем от могъществото. Не му доставяше удоволствие да убива деца, старци и болни. Ала именно човек, които има най-малко скрупули, печели — а той държеше да спечели. Бе готов на всичко, все едно колко е ужасяващо, и държеше да го извърши лично, а не да възложи работата на някой слуга.