Не бе очаквал такава сбирщина от слабаци и дечица да отговори по такъв начин. Обсебените, които беше взел със себе си, бяха унищожени, убити за втори път, а той бе ранен. Зле ранен.
Тялото му изневеряваше, сърцето биеше по-слабо, дробовете се пълнеха с кръв. Чудеше се кого да избере за ново тяло. Сара Хънт, която бе запратила ножовете в гърдите му? Беше успял да завърти някои от остриетата обратно към нея и сега тя бе облегната на стената и го гледаше, смъртно ранена, с предпазлив, но остъкляващ се поглед. Не, тя едва ли щеше да живее още много. Огледа бабите и дядовците, опитали да защитят децата с телата си.
Но само за да загинат с тях.
Дочу слабичък плач и видя едно бебе, което бе още живо. Държеше го мъж, Деклън Новак, братът на Сара. Деклън се бе свлякъл на стената до сестра си. Магът направи някои бързи изчисления. Нямаше представа дали силата му на Макар ще се прелее с него в това дете. Винаги досега бе внимавал да обсебва тяло на Макар — ако силата не го последваше, можеше просто да си умре и да не се занимава повече.
Направи мъчителна крачка и се приближи до бебето, без да обръща внимание на Сара, която го умоляваше да не го закача. Детето ревеше, което обаче бе добър знак. Беше силно дете, което може да оцелява. Имаше черна коса и гневно размахваше юмручета.
Бебе. Нямаше да може да прави магии или да напусне пещерата. Щеше да е беззащитен. Щеше да му се наложи да разчита на шанса някой да дойде. По-лошото беше, че един недооформен ум можеше да бъде разбит от всичките му спомени. Тялото на Константин обаче си отиваше бързо. Нямаше да изтрае достатъчно дълго, че да намери друг кандидат.
Спомените му трябваше да се заключат в този уязвим нов ум, реши бързо той. Това бе добро решение — само когато станеше маг, достатъчно силен и мъдър, че да намери спомените сам в главата си, щеше да може да ги освободи. Щеше да получи цялата мъдрост, която някога е притежавал, чак когато е готов за нея. А все пак без спомените си нямаше никога да върне прежната си слава.
А той, Маугрис, Жътварят на Души, Поглъщащият животи, Врагът на Смъртта, бе роден за слава. Завинаги, до края на времето.
Пое си дълбоко дъх, последния в това съсипано тяло, а душата му се измъкна от останките на Константин Мадън и се натика в плачещото бебе на име Калъм Хънт.
„Не сте видели всичко от мен“ — закле се той.
Кал се събуди с крясък, а после продължи да крещи. Някой го бе вързал за легло, по стените имаше следи от пламъци. Кал не помнеше да ги е правил. Не помнеше обаче и самите стени, нито пък стаята.
— Кал?
Беше гласът на Джаспър. За миг Кал се укроти. Знаеше кой е до него. Или поне така мислеше, докато стаята не се наклони и всичко не се изплъзна отново. Започна да му се струва, че е на хиляда места едновременно, че много хора минават пред него и опитват да го заговорят. Хиляда гласове крещяха. Магове от Асамблеята, мъже и жени с почерняла от огъня кожа размахваха юмруци.
— Победих ви в Прага! — изрева Кал на един от тях. — Правил съм го неведнъж и ще го направя отново!
— Това наистина не звучи добре — чу пак гласа на Джаспър и отново се намери в тялото си.
Китките му бяха вързани за рамките на голямо легло, чиито драперии бяха накъсани, подгизнали и димящи. Раменете го боляха.
— Аз съм — каза Кал с дрезгав глас. Гърлото го болеше. — Къде е Аарън?
Тук съм — обади се Аарън в главата му. — Кал, трябва да се съвземеш. Избутай спомените и ги заключи отново. Беше прав…
Джаспър изглеждаше притеснен, макар Кал да нямаше представа какво търси до леглото му.
— Аарън е мъртъв — каза той. — Кал, знаеш ли кой си? — После изтича до вратата. — Тамара! Той говори!
В стаята влезе момиче с развята коса, тъмна като кожата й. Беше красива. Кал я познаваше, но споменът за това избледняваше от ума му. Той стисна въжетата, овързали китките му, и опита да се задържи.
— Какво става? — попита. — Какво стана?
Момичето — Тамара, Тамара! — приближи до леглото му, а очите й плуваха в сълзи.
— Кал, какво е последното нещо, което си спомняш?
— Ледената пещера — каза Кал и двамата го загледаха с ужас точно преди той да рухне отново в безумието.