Тя остана притихнала за дълъг, разбиващ сърцето миг и после въздъхна.
— Сигурен ли си, че искаш да изчакаш?
Кал кимна и сподави фалшива прозявка.
— Трябва да поспим — каза той.
Тамара се приведе и го целуна по бузата, което го обърка и сгорещи. Когато тя излезе, усети болка на съжаление. Може би трябваше да я извика обратно и да чуе ужасното нещо, което има да му казва.
Но не го направи.
И не спа много.
Глава тринадесета
Флорида беше гореща и лепкава. Колата нямаше климатик, поради което бяха свалили прозорците, за да се разхладят. Минаха през град Талахаси край едно блато близо до река Сопчопи, което според Лукас Грета бе превърнала в свой дом.
Кал зави по пътя, по който го насочи джипиесът от телефона на Джаспър, но го направи с лека тревога. Беше черен път, който изобщо не бе подходящ за старата елегантна кола.
Минаваха покрай реката, която бе гладка и с цвета на кафе. Наоколо имаше кипариси, покрити с мъхове. Корените им се протягаха в реката като пръсти. Една змия — Кал реши, че е пепелянка — плуваше спокойно, минавайки през гъстите лилии, покрай нещо, което Кал взе за муцуна на алигатор.
Пътят бързо се разкаля и някак изчезна.
— Сигурен ли си, че трябва да карам натам? — попита Кал.
— Не — отговори Джаспър, — джипиесът иска да завием отново, а завой няма.
Колата забави, отчасти защото Кал бе натиснал спирачките и отчасти защото калта стана по-дебела. Кал имаше неприятно усещане, че колата затъва леко в калта.
— Трябва да излезем — каза Тамара. — Веднага.
— Не можем да оставим колата тук — отвърна Кал. — Татко ще ме убие, ако не я върна.
— Ние знаем ли изобщо къде сме? — попита Гуенда.
— Телефонът ми знае — отвърна Джаспър, — но може би ще е по-добре да продължим пеш оттук.
Излязоха от ролс-ройса, стъпвайки несигурно в калта. Когато се отдалечиха от колата, изглеждаше, че тя е потънала още малко.
— Това плаващи пясъци ли са? — попита Тамара.
— По дяволите! — хвана се за главата Кал. — Мислех, че плаващи пясъци има само по филмите! При това в тъпите филми! Не съм и подозирал, че са истински!
— Можем да я измъкнем с магия — напомни му Гуенда.
Гумите бяха изчезнали почти напълно.
— Всички да се съсредоточат.
Гуенда, Джаспър и Кал призоваха въздушната магия, докато Тамара се пресегна към земната. Кал се съсредоточи във въздуха, бутащ колата, който образува почти солиден лист между калта и метала. С отвратителен жвакащ звук колата отскочи от блатото и бе избутана на около метър до края на черния път, а после и безцеремонно изпусната надолу, когато изтеглиха магията си.
При дрънченето и стърженето на метала, когато ролсът удари земята, Кал направи гримаса. Дали щеше да остане в движение? Колко пукнатини се бяха появили?
В момента нямаше време да мисли за това.
— Насам — каза Джаспър, без да изпуска телефона си.
Последваха го по пътеката до реката, заслушани в жуженето на насекомите, квакането на жабите и постоянната птича песен над тях.
Влажната жега тежеше на гърбовете им, а комарите летяха на цели облаци, като издаваха мъчителен високочестотен шум. Кал беше споходен от неприятната мисъл, че Лукас ги е пратил за зелен хайвер. Може би Грета не съществуваше.
Джаспър спря и разтърси телефона.
— Какво става? — попита Тамара.
— Няма сигнал — каза той, след като го разтърси отново.
— Шегуваш се — каза Гуенда. — Какво ще правим сега? Близо ли сме изобщо? Имаш ли представа накъде трябва да вървим?
— Натам — каза Джаспър и махна неопределено през водата към една горичка.
— Грета! — извика Кал, като накара няколко птици да полетят от близките клони. Поне една от тях бе мишелов, което бе притеснително.
— Извиняваме се, че те безпокоим, но Лукас каза, че може би ще можеш да ни помогнеш!
Нямаше отговор. Кал се почувства победен, все едно е провалил всичко. Макар че всъщност Джаспър бе прецакал всичко с тъпия си телефон. Кал отвори уста да го каже.
Недей — каза Аарън. — Няма време да обвинения. Освен това се обзалагам, че той вече се чувства зле.
Кал се намръщи и погледна към Джаспър, който продължаваше да размахва телефона си.
— Може да преплуваме реката — предложи той.