— По моя воля? — отдръпна се тя. — Но с какво ще помогне това?
— Те вече мислят така.
Не й казвай, че ти си им пуснал тази муха в главите.
Кал не му обърна внимание.
— Не трябва да мислят, че вината е в него, иначе ще го намерят и на Луната само и само да го убият. Ти обаче можеш да поемеш вината и да се измъкнеш.
Кажи й, че не е вина. Кажи й, че ще бъде героиня. Мнозина ще сметнат, че е постъпила правилно.
Кал си пое дълбоко дъх.
— Много хора не са съгласни с начина, по който светът на маговете взема решенията си — каза той. — Избиват Макарите в Европа, затварят Погълнатите като животни. Съсипаха Константин от обвинения, когато той… когато аз опитвах да сложа край на смъртта и страданията.
Анастасия кимна, без да го изпуска от поглед. Кал чувстваше, че изнася най-важната реч в живота си.
— Сигурен съм, че ако тропнеш по масата и проговориш, мнозина ще ти симпатизират — каза Кал — и можеш да избягаш с въздушния си елементал. Нека бъде наоколо.
Поговори й за бъдещето — каза Аарън.
— Магистериумът ще помилва Алекс и тогава ще дойдем при теб, за да изоставим света на маговете завинаги. Ще прекараме целия си живот на път.
Помисли си за почти същите думи, които бе изрекъл Алистър, умолявайки го да напусне Магистериума.
— Така ще бъдем заедно.
Сивите очи на Анастасия заблестяха.
— Много добре — каза бавно тя, — но трябва да ми опишеш как точно ще протече този план.
Глава петнадесета
Кал се чувстваше гузен, докато вървеше нагоре по хълма. Когато видя Тамара на върха, изражението му бе мрачно.
— Не се ли получи? — попита тя.
— Получи се — каза той. — Просто си мислех, че може би разбирам защо хората се боят от маговете на Хаоса. Може би са прави.
— Не е честно, че трябва да вършиш всичко това само защото си Макар. — Тамара постави ръка върху рамото му. — Не беше честно с Аарън, не е честно и с теб. Ние сме още деца. Може би не както когато дойдохме в Магистериума, но все пак сме твърде млади, за да носим отговорността за толкова много други хора. Мисля, че се справяш блестящо.
— Щом ти смяташ така, тогава е вярно — каза Кал.
Тамара го хвана за ръка и не го пусна по целия път обратно до Портата на Мисиите. Когато минаха през нея, Джаспър и Гуенда ги чакаха с гробовни физиономии.
— Какво е станало? — попита тревожно Кал.
Гуенда изглеждаше измъчена и го полазиха ледени тръпки.
— По-добре ела — каза Джаспър. — Веднага.
И той тръгна през тунелите с такава бързина, че Кал на два пъти трябваше да го моли да не бърза толкова. Когато пристигнаха в общата стая, Майстор Руфъс ги чакаше там и изглеждаше много сериозен.
Пред него имаше Погълнат от въздуха. Той се бе появил във формата на сивкава мъгла, която излизаше от очертанията на тялото, за да изчезне във въздуха. Чертите му ставаха все по-неясни с размърдването на подобното му на облак тяло.
Кал можеше да види очилата, формата на лицето, дори призрачната посивяла коса. Позна го веднага.
Погълнатият беше баща му, Алистър.
За миг болният крак на Кал едва не поддаде. Той падна настрани и се хвана за масата. Всички мисли го напуснаха. Не искаше да повярва в това, което вижда. Не искаше да вижда това, което бе пред него. Не искаше да го разбира.
— Татко! — каза той смазан.
Тамара ахна.
Наистина много те обича — каза Аарън, което прозвуча неправилно на Кал и в същото време бе вярно.
— Татко! — повтори той и фигурата го приближи, за да го прегърне с мъгла и вятър.
В докосването нямаше никаква утеха. Бе твърде нечовешко и студено.
— Кал — каза гласът на Алистър, — съжалявам. Но това е единственият начин, по който мога да ти помогна.
— Можехме да намерим някой друг — изплака Кал.
— Нямаше време — отвърна Алистър.
— Но ти мразиш магията! — извика Кал, вече ядосан.
Просто не беше честно баща му да жертва себе си.
Нищо от случващото се не беше честно, но Алистър не трябваше да се отказва от всичко.
— Как ще продаваш сега в гаража? Как ще си поправяш колите? Как ще ги караш изобщо? — Той захлипа. — Какво ще стане с живота, който бяхме планирали заедно?