— Трябваше да ти помогна, Кал — каза Алистър. — Ако нещо се случи с теб, животът губи смисъл… Ти си моят син.
— А ти си неговият баща — каза Тамара. — Не биваше да го правиш! Кал има нужда от теб!
— И аз не го исках — каза Алистър. — Ще ми липсва ходенето на кино, съвместната работа по колите, да извеждам Пакостник на разходка, да бъдем баща и син. Да остарея, да си играя с внуче на коляното ми…
Тамара изглеждаше покрусена.
— Може би това е целта, която трябваше да платя, задето не казах на Кал истината за магията преди всичките тези години — каза Алистър. — За всичките пъти, когато не посмях да му се доверя. Трябва да вярваме в хората, които обичаме.
— И сега повече от всякога е важно Асамблеята да промени правилата за Погълнатите — каза тъжно Джаспър, — за да може Алистър да посещава Кал, а Тамара да се среща с Раван…
— Раван! — ахна тя. — Трябва да я извикаме заедно с останалите. Не трябва ли да сме в кулата на Алекс призори?
— Алистър — гръмна гласът на Майстор Руфъс, — ти постъпи благородно. Направи голяма жертва. Дори Магистериумът да откаже помощ, аз ще направя каквото е по силите ми.
— Благодаря ти, стари учителю — каза Алистър, — ще ви чакам пред Портата на Мисиите призори.
Той се разпадна във въздуха и изчезна. Кал се смъкна на масата. В момента не му пукаше за Алекс. Не го бе грижа за нищо освен за баща му. Не можеше да мисли за каквото и да било друго освен за Алистър и за това как той хем е добре, хем никога повече нямаше да е добре. Вцепени се целият. Чувстваше тялото си като чуждо.
— Тамара, Гуенда, Джаспър — каза Руфъс, — подгответе се за утре. Приготвили сме нови униформи за всички ви. В тях са вплетени заклинания, които отблъскват злите магии.
Не знаех, че могат и това — изуми се Аарън.
— Калъм, моля те, остани за малко — добави Руфъс. — Искам да те питам нещо.
Другите излязоха, Тамара го стори с нежелание. Кал виждаше, че тя иска да остане с него, а и той трябваше да се подготви. Тръгваха веднага след съмване. Ала усещаше, че няма сили да се изправи. Стореното от Алистър бе като последна капка преди преливане.
— Кал — каза Майстор Руфъс, — трябва да разбереш нещо.
Кал вдигна поглед.
— Имал съм много ученици през годините — продължи Майстор Руфъс. — Някои от най-добрите, завършвали Магистериума. Както и някои от най-лошите.
Кал го гледаше тъповато. Очакваше Майстор Руфъс да му каже, че той е бил горчиво разочарование.
— Знам, че не бях до теб винаги, когато се нуждаеше от мен. Чувствах, че повече от всички ти имаш нужда да бъдеш оставен на мира. Често пъти бе болезнено да не ти подам ръка. Но дори когато получи възможността да избягаш, вместо да се изправиш срещу Погълнатия от Хаоса, ти не го стори. Мисля — и Майстор Руфъс наклони глава, — че с теб се гордея най-много измежду всичките си ученици.
Хм! — обади се Аарън.
— Ще бъда с теб утре — продължи Руфъс. — Каквото и да стане, ще бъда до теб и Тамара. За мен няма по-голяма чест от това.
— Благодаря, Руфъс — прокашля се Кал.
Учителят кимна и излезе по начина, по който винаги го правеше — решително и безцеремонно. Кал се отправи към стаята си, уморен до припадък. Пакостник, който бе затворен там, заскача развълнуван около него. Кал се просна на леглото и опита да заспи.
Не вярваше, че ще може, но изтощението го надви.
Когато се събуди, беше в по-поносимо настроение. Все още бе уплашен за баща си, но вече започваше да смята, че да си Погълнат от въздуха не е най-лошото нещо на света. Поне баща му нямаше да остарее и да умре като нормалните бащи. Алистър щеше да живее по-дълго от Кал. Вече нямаше да му прави вечеря и да се грижи за него както досега, но той и без това не бе най-великият готвач на света, а и Кал вероятно щеше да следва в Колегиума.
Ако не умреше още днес.
Позитивизмът ти не трае дълго — кача Аарън.
— Познаваш ме — съгласи се Кал, — не съм лесен съквартирант, особено в една глава. Но се радвам, че сме заедно и че си в ума ми. Каквото и да се случи, ти си най-добрият и страхотен приятел за всички времена.
Не всички биха се зарадвали на това, че съм тук — каза Аарън. — И почти никой не би рискувал това, което смяташ да направиш, за да ме върнеш към живот. Винаги се държиш, все едно трябва да си благодарен, задето съм твой приятел, и това само защото съм мил, учтив и мога да карам хората да ме харесват. Но аз съм този, който трябва да ти бъде благодарен, Кал. И наистина съм благодарен.