Силен удар с острието на меча го принуди да падне на колене. Кралят се опита да се изправи, но се подхлъзна в кървавата кал, неспособен да вдигне отново тежкото си оръжие. Ейд затвори отново очи, видя пред себе си зелена трева, усети дъх на свежа земя, представи си усмивката на Мейви, синевата на ирландското небе. Когато усети на гърлото си острието на противниковия меч, направи усилие да не трепери. Ала мечът се отдалечи и той отвори смаяно очи.
Нима норвежецът беше решил да му откаже достойната смърт на бойното поле? Не можеше да си представи, че Вълкът, известен навсякъде със странното си милосърдие — ще лиши от тази чест Ард-Рий, който му беше достоен противник.
За негова изненада една ръка, увита до кокалчетата на пръстите е в кожа, се протегна към неговата. В ледените сини очи просветваха весели искри.
— Изправете се, кралю на Тара. — Дълбокият глас, който заговори Ейд на майчиния му език, звучеше учудващо приятно. Объркан, ирландският пълководец посегна към предложената ръка, а русият великан прибави:
— Надявам се, че когато стигна до вашите години, ще бъда в състояние да проявя вашата смелост и сила.
Ейд се изправи, полагайки усилия да не се олюлява.
— Не е ли време да ме убиете, господарю на вълците? — попита на норвежки той. — Окажете тази последна услуга на един крал и запазете достойнството му.
Викингът се засмя, но Ейд не можеше да знае, че е първият човек, предизвикал топли искри в студените му очи — от много време насам.
— Кълна се във вашия християнски бог, Ард-Рий, че нямам намерение да ви взема живота. Върнете се при воините си. Няма да ви сторя нищо лошо, защото сте умен и човек на честта.
Ейд не повярва на очите си, когато едрите северняци се разстъпиха пред него и го пропуснаха да мине. Ей сега ще забият брадва в гърба ми, каза си безпомощно той, но Олаф държеше на думата си. Кралят на кралете прекоси необезпокоявано затихналото бойно поле, а норвежците изчезнаха безшумно в близката гора. Ейд благодари на всевишния за странния каприз на Вълка, който му беше подарил живота, и започна да премисля резултатите от битката. Ала и при най-добро желание не можа да каже кой е победителят.
На четиридесет мили от него, навътре в страната, дъщерята на Ейд Финлейт напусна бойното поле на своята собствена битка. Грегъри и отрядът на Златната жена-воин успяха да спасят Тара, но докато яздеше през гората, Иърин усещаше странна потиснатост. Братовчед й беше ранен и тя трябваше да го отведе колкото се може по-скоро при Мергуин, който притежаваше почти магически лечебни сили.
Грегъри яздеше редом с нея. Усмихна й се, макар че лицето му беше разкривено от болка, и младото момиче побърза да го успокои:
— Ей сега ще стигнем. Друидът ще ти помогне, ще видиш.
— Страх ме е за теб, не за мен.
Иърин не отговори веднага. Този ден за малко не й донесе смърт. Незнайно как се бе озовала в най-гъстата навалица и бе започната ожесточен двубой с огромен датчанин, силен като мечка. И досега не знаеше как бе успяла да се изплъзне от убийствената му бойна брадва. Слава Богу, поне не й се наложи да го убие, защото Грегъри побърза да й се притече на помощ. Все пак Иърин беше разбрала, че е в състояние да убие човек — макар и само за да спаси живота си.
Сърцето й се отвращаваше от войната. Освен това знаеше какво безпокои братовчед й. Скоро можеше да се озове срещу друг, не по-малко силен противник и кой знае дали щеше да намери сили да му нанесе смъртоносния удар…
— Не се страхувай — промълви тъжно тя. — Сигурна съм, че мога да се справя с всяко опасно положение.
— Най-добре е никога вече да не обличаш златната си броня.
Двамата продължиха пътя си в мълчание. Както беше очаквала Иърин, Мергуин знаеше всичко за случилото се. Той превърза раната на Грегъри, нахрани ги и им приготви постеля в колибата си. Иърин остана много учудена от мълчанието на друида. Въпреки изтощителната битка, тя се отпусна на мекото легло и заспа като дете.
За закуска имаше пушена риба. Мергуин продължаваше да мълчи и девойката напразно се стараеше да отгатне причините за странното му настроение. На сбогуване тя прочете в очите му дълбока тъга и искрено съчувствие. Погледът му се запечата в съзнанието й завинаги. Какво ли се беше случило? Много й се искаше да поговори с братовчед си, но Грегъри се беше свил на седлото с разкривено от болка лице и тя не искаше да го товари с допълнителни грижи.