Двамата стигнаха в Тара без произшествия. Грегъри остана само един ден в палата и побърза да се върне в лагера на Ейд Финлейт.
Иърин отново се зае със стадото овце и потъна в мечтанията си, без да подозира, че те скоро ще се разтворят в едно ужасяващо нищо.
ОСМА ГЛАВА
Ейд Финлейт се облегна изтощено на едно високо дърво и се загледа към полевите укрепления на Дъблин. Земните насипи постепенно се заменяха от каменни стени, споени с мазилка. Пълководците му седяха край лагерните огньове и празнуваха успеха си, ала Ейд се съмняваше, че днес ирландската войска е извоювала победа. Зелените хълмове бяха напоени с кръвта на воините. Много от тях, до вчера здрави и весели, сега лежаха посечени на бойното поле. Колко още щеше да трае войната? Викингите няма да престанат да нападат земите ни, каза си обезкуражено той. Хитрият Олаф си играе с нас на котка и мишка.
Олаф Белия… Ейд го бе видял и днес, гордо изправен на силния си вран жребец, вдигнал в десницата си меч, да води викингската войска. Той се носеше като вихър, надавайки пронизителния си езически боен вик, и сякаш по нищо не се различаваше от многото норвежки пълководци преди него. Не, Олаф Белия беше друг. Беше го доказал предния ден и свидетелство за това беше животът на Ард-Рий. Вълкът се биеше само с мъжете, щадеше жените и децата — смел воин, но не палач.
Ейд въздъхна, свали шлема от главата си и разкопча тежката ризница. Много ирландци продължаваха да се бият в кожено облекло и ставаха лесна жертва на стоманените викингски мечове. Кралят приседна под дървото и внезапно се почувства стар и изтощен.
Може би посивялата коса беше дошла да му покаже, че силите му отслабват. Слабостта беше не само в костите, но не и мозъка.
Неговите хора горяха от нетърпение да нападнат града. Може би имаха право да искат това от него. Защо сърцето му се противеше? Защото не можеше да победи. Много добре знаеше, че Олаф е предвидил това нападение и с любопитство очаква следващата стъпка на Ард-Рий. Ако имаше някаква надежда за оцеляването на ирландците и възстановяването на мира, тя беше в ръцете на Вълка. Да, той беше варварин от Севера, но се държеше като цивилизован човек. Всички знаеха, че е възприел много ирландски навици, че се къпе всеки ден. Освен това беше въодушевен от строителните умения на ирландците. В обградения от каменни стени Дъблин вече се издигаше разкошен дворец и както Ейд беше чул, много от градските къщи бяха снабдени с течаща вода през издълбани стволове на дървета.
Болезненият писък на смъртно ранен воин се заби в ухото му като остро копие. Кралят стисна зъби, но не можа да удържи напиращите сълзи, които се затъркаляха по брадясалите му бузи — той, който не беше плакал от четиридесет години насам. За няколко мига старият човек се поддаде на слабостта на сърцето и започна да оплаква синовете на Ирландия, пожертвали живота си за родната земя.
След малко Ейд се изправи бавно и се олюля. Без да докосва ризницата и окървавения меч, той се запъти към огъня, където кралете и пълководците се бяха събрали на съвет. Всички чакаха неговото решение. Само от него зависеше ще нападнат ли Дъблин или не.
По лицата на воините се четеше увереност в победата. Глупаци такива, каза си разгневено Ейд. Нима не видяхте как Вълкът ни примамва все по-близо до себе си? Защо продължавате да смятате, че победата е била наша? Християни сте, а ми приличате на кръвожадни диваци. О, Господи, нима ние, привържениците на правата вяра, не сме поне малко по-добри от северните варвари?
Мъжете продължаваха оживено да обсъждат вчерашните си успехи. Ейд седна, протегна ръцете си към огъня и зачака разговорът да утихне. После вдигна поглед и в очите му пролича старата твърда решителност, въпреки сивата мъгла, която се бе спуснала над някогашното ослепително синьо.
— Битката свърши. Утре ще изпратим вестоносци при Олаф и ще му предложим да започнем мирни преговори.
Пращенето на огъня беше единственият отговор на това изненадващо заявление. Но само за малко. Мъжете се взираха в краля си, в голямата си част гневни, някои обаче видимо облекчени, Фенен Мак Кормак беше този, който най-после прекъсна надвисналото мълчание:
— Вие ни призовахте на бой, за да нанесем окончателно поражение на викингите, Ейд. Трябва ли сега да се откажем, макар че от победата ни дели само ден?
Ард-Рий отговори с присъщото си търпение:
— Вярно е, събрах ви под бойните знамена, защото Олаф заплашваше обединеното ирландско кралство. За съжаление ние никога няма да се освободим от викингите. Все едно дали са датчани, норвежци или шведи — те ще продължават да ни нападат, защото са жадни за плодовете на земята ни. Вече видяхме, че северняците се бият дори помежду си. Трябва обаче да разберете едно — Олаф не е като враговете, с които сме свикнали. Мисля, че вече сте го разбрали. Ако не, помислете, милорди. По всичко изглежда, че спечелихме днешната битка. Норвежците се окопават зад линиите си. Но можем ли да имаме доверие в тази победа? Стигнахме чак дотук, преследвайки един малък норвежки отряд. Какво ще стане, ако утре нападнем и Олаф излезе срещу нас с няколко хиляди души? Той е по-могъщ от всички викинги преди него, воините му се подчиняват сляпо. Един съюз с него ще ни предпази от набезите на варварите, които плячкосват брега. Олаф е по-добър воин от всички датчани и ние можахме да се убедим в това — както и във великодушието му. Позволи ни да приберем всички ранени, а когато нападаше селата ни, щадеше жените и децата. Виждам, че няма да има претенции за нашата земя, че ще се задоволи, ако му преотстъпим Дъблин. Смятам, че трябва да му го дадем. И без това градът отдавна е във владение на викингите. Днес ние не победихме Олаф, само спечелихме малко земя. Ако вземем решение да не водим преговори, няма да го победим и утре, защото има достатъчно воини и оръжие. Дори да постигнем някаква частична победа, той ще продължава да напада земите ни и един ден ще унищожи всички ирландски кралства. Помислете внимателно, милорди. Ще вземем окончателно решение на разсъмване.