Докато наблюдаваше изпълненото с достойнство изражение на сестра си, зачервените й от студа бузи, Нийл си казваше, че никога не е виждал такава красавица. Чувстваше се като предател. Само непоколебимата му вярност към бащата и собствената му убеденост в правилността на взетото решение го принуждаваха да пази голямата тайна. Не се съмняваше, че ако само заподозреше каква съдба й предстои, сестра му веднага щеше да избяга.
— Нийл? — Мекият й глас прекъсна нерадостните му размишления. Младежът се обърна към нея и с неохота зачака новата поредица въпроси.
— Да, Иърин?
— Ако съм сторила нещо, с което съм предизвикала гнева на татко, ще бъде много по-добре, ако знам какво е то. О, Нийл, моля те…
— Аз съм само пратеник, Иърин, и наистина не знам защо иска да бъдеш при него — излъга за кой ли път младият крал. — Много съжалявам.
Иърин никога нямаше да узнае колко страдаше брат й от решението на съвета.
Пътуването трая няколко дни. Нощуваха в попътните села, посрещани с радост от жителите им. Докато наближаваха ирландския лагер пред Дъблин, Иърин се бореше с нарастващия страх. Ако баща й беше узнат нещо за двойствения й живот, щеше да й крещи часове наред — но какво друго можеше да й направи? Може би беше решил да я затвори в манастир или да омъжи за някой могъщ, но отвратителен крал, но тя беше убедена, че няма да изпълни заплахата си. Все пак тя не беше сторила нищо лошо. Златната жена-воин беше защитила столицата Тара, докато кралят се биеше срещу викингите.
Когато се изкачиха на един хълм, Иърин се загледа към Дъблин, пред чиито стени бяха разпънати ирландските шатри, простиращи чак до хоризонта. Много по-голям от лагера беше града, в който се издигаха великолепни сгради от камък и дърво.
— Татко иска да те види веднага — обясни Нийл и пришпори коня си. Кобилата на Иърин го последва надолу по склона. Докато яздеха между шатрите, принцесата кимаше на всички страни и мъжете се кланяха почтително. Тя се опитваше да се усмихне, макар че внезапно й се дощя да обърне коня си, да полети в свитата сестра си Биди и да скрие глава на гърдите й. Може би монахинята щеше да измоли от всевишния някакво чудо, което да ги върне обратно в Тара…
Без да изостава от Нийл, Иърин стигна пред шатрата на баща й, която беше опъната малко по-настрана от другите. Свитата остана на назад. Брат й скочи от седлото и й подаде ръка. Като прочете съчувствието в очите му, Иърин бе обзета от нов страх. Ард-Рий сигурно беше побеснял от гняв, щом бе заповядал да доведат дъщеря му пред стените на неприятелския град. Ала само след миг в сърцето й се надигна гняв. Аз бях предадена, каза си ядосано тя. Вече седмици наред огромната войска на баща ми преследва норвежкия вълк — и не прави нищо, за да го прогони от страната ни. По всичко изглеждаше, че между двете армии цареше мир. Даже Нийл бе споменал нещо с половин уста.
Иърин затвори очи и си припомни онзи паметен ден в гората, на брега на потока. Защо не посмя да забие меча в гърлото на викинга? Ако го видеше отново, дали той щеше да си спомни за нея? Разбира се, след като бе обругала презрително тежко ранения воин и го бе ударила по главата, за да му избяга… Тя преглътна конвулсивно и намести красивата си наметка.
Не, нямаше голяма вероятност да го срещне отново. Дори ако баща й беше сключил примирие с норвежците, той в никакъв случай нямаше да седне на една маса с варварите, камо ли да позволи на дъщеря си да играе ролята на гостоприемна домакиня — все едно колко беше разгневен.
— Влез при татко — подкани я тихо Нийл.
— Ти няма ли да дойдеш? — попита остро Иърин.
— Татко желае да разговаряте насаме. — Младият мъж я погледна натъжено, метна се на коня си и препусна към шатрата си.
Останала сама, Иърин пое дълбоко дъх, отметна платнището и влезе. Баща й седеше зад грубо издялана маса и проучваше някакви документи. Виолетовата му наметка висеше от раменете до пода. Когато вдигна глава, сърцето на Иърин спря да бие. Никога не я беше гледал така пронизващо. Защо, за Бога, защо? Той й беше баща! Нима не проумяваше, че Златната жена-воин беше сторила добро на страната си? Защо виждаше само нарушаването на закона Адамнан?
Защо не бяхме в Тара, каза си горчиво тя, а не пред тази викингска крепост! Тогава можеше да изтича при него, да го прегърне, да го целуне и да помоли за прошка… Не, не би могла да направи това дори ако бяха в Тара, не и пред тези ужасяващи очи, пред това страшно вътрешно напрежение, което владееше цялото му същество.