Когато Ейд се върна, той подаде на Биди мъничко шишенце, пълно с прах.
— Дай й половината, така ще спи дълбоко през нощта и ще се събуди покорна. Утре сутринта ще й дадеш още четвърт, а последната доза преди венчавката. Разбра ли ме?
Биди прехапа устни и покорно кимна с глава.
Аз съм будна, каза си Иърин. Не, не беше истински будна. По-скоро сънуваше. В палатката влизаше светлина, макар че трябваше да бъде тъмно. Биди отдавна трябваше да я е събудила.
Да, наистина беше сън, защото всичко наоколо беше като в мъгла. Опита се да седне и успя, но мъглата пред очите й не се разсея. А сега в съня й се появи Биди.
— Донесох ти закуска, Иърин. Трябва да хапнеш нещо.
Иърин се подчини. Какъв приятен сън… Не се чувстваше слаба, но беше толкова лека, че сякаш щеше да се разтвори във въздуха.
— Изпий медовината, Иърин, трябва да я изпиеш докрай — настоя Биди и Иърин послушно посегна към чашата.
Зад Биди се появиха и други жени и Иърин се усмихна, защото всички бяха мили с нея. Едната среса косата й, бавно и внимателно. Тя самата не правеше нищо, освен да се наслаждава на великолепното усещане за лекота. Жените я измиха, после я облякоха в коприна, която нежно милваше кожата й.
Тогава в палатката влезе баща й и Иърин смръщи чело, какво търсеше той в красивия сън! Та тя му беше сърдита! Все пак на лицето й изгря усмивка. Тя обичаше баща си и не можеше да му се сърди твърде дълго. Защо я гледаше толкова загрижено? Тя му подаде ръка, той я стисна здраво и я поведе навън.
— Може ли да язди? — чу се шепотът му.
— Да. Няма да се отделяме от нея.
Странно… Защо се съмняват, че мога да яздя, запита се Иърин, която не бе пропуснала нито дума от разговора между баща си и сестра си.
— Разбира се, че мога да яздя — увери ги тя и отново се усмихна. Колко странно прозвуча гласът й…
Не усети дори коня под себе си, а продължи да се носи в облаците.
Сънят ставаше все по-прекрасен. Отведоха я в огромна зала с каменни стени и великолепни дърворезби, която беше пълна с хора. Всички й се усмихваха и тя отговаряше на усмивките им. Сигурно имаше празник, щом всички изглеждаха толкова весели.
Поведоха я към другия край на залата. Ръката на баща й вече не я подкрепяше. Ала това не я разтревожи, тъй като пръстите й скоро се плъзнаха в друга, силна мъжка ръка. А Биди не се отделяше от нея.
Някакъв смешен дребосък, приличен на монах, произнесе няколко думи и Биди й прошепна да ги повтори. Иърин едва не избухна в смях. Нима имаше нещо по-весело от факта, че сестра й, монахинята, се шегува с един свещеник?
Очевидно беше казала правилните думи, защото зад гърба й се чуха ликуващи викове. Иърин се зарадва, че е ощастливила присъстващите, и погледна към ръката, която продължаваше да стиска нейната. Силна ръка с дълги, тесни пръсти, чисто изрязани нокти и фини косъмчета, които приличаха на златни нишки. Тя вдигна очи и усмивката замръзна на лицето й.
В съня й се появи Олаф Белия, Огромен на ръст, с блестящо-руса коса, всяващ страх, облечен официално… Златна брошка придържаше широката, богато надиплена пурпурночервена наметка. Той изгледа смаяно Иърин и сините му очи потъмняха от дива ярост. После обаче избухна в смях и й напомни за Вълка, победил съперника в ожесточен двубой и надсмиващ се над неговата слабост.
Иърин се вдърви от ужас, но само след миг се присъедини към смеха му. Не, това наистина беше смешно. Вълкът очевидно беше убеден, че ще може да си отмъсти. Горкият, той не знаеше, че това е само сън…
Мъжът сведе глава и устните му леко докоснаха нейните. Тази нежна целувка само усили усещането за божествена лекота. След това започна празничната вечеря. Поднесоха прекрасни ястия, наляха в чашите отбрани вина, внесени от континента. На издигнатата сцена излязоха танцьори и смешници…
Щом се възстанови от шока, Олаф усети как в сърцето му се надигна диво желание да удуши момичето, което му бе станало жена. Ала много скоро прозря иронията на съдбата и избухна в смях. Невероятно — тъкмо за тази ли ирландка трябваше да го оженят! Разбира се, още тогава в гората си беше помислил, че тя е от благородно потекло. Нали беше споменала нещо за баща си, при когото щяла да го отведе? Само една принцеса можеше да говори такива неща. Кръвта заби още по-силно във вените му, когато си припомни добре прицеления удар, който го беше проснал в безсъзнание на земята. Ето че малкото зверче се бе озовало отново във властта му…
Щеше да й поиска сметка, това беше извън всяко съмнение, но само, за да си изяснят отношенията веднъж завинаги. Той не желаеше да се бие с ирландците, дори с дръзкото зверче, за което го бяха оженили и което се отвращаваше от него. Какво облекчение, да изпита отново приятни чувства, да забрави поне за малко болката от непрежалимата загуба… Ала равнодушието, което бе станало част от него, отново се настани в сърцето му. Той щеше да стори всичко необходимо, за да превъзпита съпругата си и да я превърне в безупречна домакиня и кралица на Дъблин, но нищо повече. Нямаше да й натрапва присъствието си. Нека се задълбае в омразата, както той се бе окопал в болката си. Щом успееше да й втълпи, че се е държала недопустимо дръзко с един норвежки воин, щеше да я остави на мира. Да, тя щеше да води добър живот с него и да се ползва от всички предвидени в договора улеснения.