Не, Иърин не го вълнуваше, макар да признаваше, че баща й не е излъгал. Тя принадлежеше към най-красивите жени, които някога бе срещат — абаносово-черна коса, която блестеше със синкави отблясъци, искрящи зелени очи, обкръжени от гъсти, тъмни мигли, фино изрязаните и черти издаваха кралски произход. Светловиолетовата копринена рокля загатваше прекрасно оформено тяло. Ард-Рий е сериозно решен да сключи мир с мен, каза си развеселено Вълкът, щом поверява в ръцете ми тази красавица.
Той се усмихна и вдигна чашата си към ирландския крал. Ако самият той беше известен като Норвежкия вълк, то старият крал спокойно можеше да бъде наречен Ирландската лисица.
Момичето се отвращаваше от него и Олаф го знаеше. Беше шок, учуден как Ард-Рий е успял да я склони за тази сватба. Не беше много вероятно бащата да е осведомен за онази среща в гората. Но Олаф беше сигурен, че Иърин се е съпротивлява с всички сили на омъжването си. Най-вероятно беше да са я упоили, разбира се, с грижливо пресметната доза. Изглеждаше нормална, но проницателният поглед на Вълка не можеше да не види леката мъгла, паднала над смарагдово-зелените очи.
Той я наблюдаваше внимателно и скоро установи, че действието на лекарството започва да отслабва. Много добре — когато говореше с нея, всяка отделна дума трябваше да проникне дълбоко в съзнанието й. Той се надигна и отмести стола си, чиято изкусно резбована облегалка показваше емблемата на Вълка.
В един ъгъл седеше Биди, сестрата на жена му, монахинята. Момиче с умни очи. Олаф наклони едва забележимо глава и тя кимна.
Малко по-късно Биди застана зад стола на Иърин и сестра й учудено вдигна очи. Монахинята й каза няколко думи и се извърна към Олаф. В погледа й личеше, че е разбрала какво се случило. Иърин все още беше под влияние на упойката, но лека полека осъзнаваше къде е и какво става с нея. Тя отблъсна сърдито ръката на сестра си и се обърна към мъжа, който беше станал неин съпруг.
— Норвежко куче! — изсъска тя. — Презирам ви! Вие сте варварин! Не сте по-добър от див звяр…
Мускулите на брадичката му се напрегнаха. Очите му останаха ледени. Беше дошъл моментът да си разчистят сметките.
Невестата, станала отново мека и покорна, бе изведена от стаята. Олаф проследи излизането й, после вдигна чашата си и отпи голяма глътка. О, да, той щеше да й се отплати за всичко, кост му беше сторила. Трябваше да победи презрителното отвращение в очите й. Сега беше господар на Дъблин. Беше минал през безброй изпитания, за да се сдобие с това достойнство. Трябваше да й покаже, че е господар и в собствения си дом.
Дори дълбоката тъга по загиналата Гренилда — даже само името й пробождаше болезнено сърцето му — не можеше да го спре да опитоми дивото зверче, за което го бяха оженили. Иърин щеше да се научи, че той не е човек, върху когото може безнаказано да изпробва острия си език.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Странна тишина цареше в сватбените покои, докато събралите се жени приготвяха Иърин за нощта. Първо я окъпаха в розова вода. Ирландските дами, които й беше разрешено да задържи при себе си, измиха гъстата черна коса и я изтъркаха до сухо, докато напада на меки вълни по раменете. После й облякоха нощница от тънка коприна и се оттеглиха. През цялото време нито една не се усмихна, нито си позволи дръзка шега.
Само Биди остана при сестра си. Невестата бе приела покорно всичко, което правеха с нея, но действието на маковото семе, което я бе накарало да каже едно тихо „Да!“ по време на венчавката, постепенно отслабваше. Монахинята се молеше господарят на вълците да осъществи съпружеските си права, преди жена му да се е опомнила напълно.
— Дано Света Бриджит те закриля тази нощ — промълви тихо тя и целуна сестра си. Изразът на огромните смарагдови очи и бледото лице на Иърин я натъжаваха. Тя се обърна бързо, за да излезе от стаята, но вътрешното напрежение надви и трябваше да се залови за позлатената рамка на вратата, за да не падне.