— Я виж ти, убийствените искри в зелените ти очи се превърнаха в отчаяна молба за милост. Сладката, невинна Иърин…
Той сграбчи китката й, издърпа я от леглото и тя изпищя от ужас и болка.
— Все някога ще те убия, викингско копеле! — изфуча извън себе си тя.
Ако я беше ударил, нямаше да бъде толкова унизително, както когато чу гръмкия му смях. Докато я държеше с едната си ръка, другата посегна към деколтето й и разкъса тънката нощница. Когато коприната се свлече на пода, викингът пусна жертвата си, отстъпи назад и подигравателно се поклони.
— С твое разрешение, бих желал да огледам какво ми е предложил уважаемият ти баща. Не ми се ще да остана измамен.
Макар че се почувства унижена до дан душа, Иърин успя да задържи главата си гордо изправена. Само да можех да го пробода с очите си, изплака отчаяно тя и захапа долната си устна, докато внимателният му, изпълнен с хладна пресметливост поглед се плъзгаше по високите гърди, тънката талия, тъмния триъгълник между бедрата и дългите, стройни крака. Накрая очите му се върнаха на лицето й, все така пълни с хладна подигравка.
За миг Иърин се изкуши да го попита харесва ли му онова, което е видял. Мъжът продължи да я гледа невъзмутимо и накрая тя се принуди да наруши опъващото нервите й мълчание.
— Надявам се, че не се чувстваш твърде поласкан, норвежки Вълко. Ирландците са горди със своите закони и чувството си за справедливост. Баща ми не би измамил никого.
Мъжът отново избухна в смях, но веднага замлъкна. Смаяна, Иърин откри в очите му кратък болезнен проблясък, но си каза, че се е излъгала, защото много скоро те отново възвърнаха студената си синева. Няма да показвам повече страха си, закле е тържествено тя. Въпреки това потрепери, когато Олаф пристъпи към нея, без да скрива силната си, властна мъжественост. Гордостта и куражът я напуснаха, остана само инстинктът оцеляване. Без да съзнава какво прави, тя се обърна, за да избяга, макар да не знаеше къде.
Тя не чуваше и не виждаше нищо, усети само железните пръсти, които се впиха в китката й. Той я привлече към себе си, притисна я до гърдите си и тялото й потрепери при първия допир с мъжките тайни.
Иърин се извиваше отчаяно в прегръдката му, но това се беше грешка, защото усещането стана още по-интензивно. Членът му се триеше в корема й, тънките, светли косъмчета милваха гърдите й.
Олаф зарови пръсти в разпуснатата й коса, без усилия изви главата й назад и я принуди да го погледне в очите.
— Значи все пак се страхуваш от господаря си, ирландска вещице. Имаш всички основания за това, повярвай. — Внезапно той я отблъсна от себе си с такава сила, че тя политна към леглото. — Ала няма от какво да се страхуваш, скъпа ми съпруго. Тази нощ няма да те изнасиля. — Той се изправи пред нея в целия си грамаден ръст и тялото му потрепери от някакво дълбоко чувство, оставащо скрито за Иърин. — Да не мислиш, че съм полудял от желание да отнема скъпоценната ти добродетел? Не, драга моя, нямам вкус към такава студенокръвна и на всичкото отгоре кръвожадна жена. — Той се обърна рязко и Иърин се загледа объркано в широкия му гръб. Главата й бучеше, сякаш я беше ударил.
Мъжът остана загледан в пламтящия огън в камината и накрая Иърин събра кураж да придърпа завивките върху голото си тяло. След известно време Олаф се обърна към леглото, поглади брадата си и се усмихна с отсъстващ вид.
— Сигурен съм, че се страхуваш не само от изнасилването. Питаш се какъв ли начин съм избран, за да си отмъстя за срещата в гората. Помниш ли какво ме заплашваше тогава?
Той пристъпи към леглото, издърпа отново завивките и тя вече не можеше да скрие треперенето, завладяло цялото й тяло. Въпреки това успя да потисне писъка си, когато Олаф се наведе към нея и застана толкова близо, че можеше да види ясно пулсирането на вратната му вена. Показалецът му се плъзна бавно по вдлъбнатината между гърдите й, после слезе към корема и помилва нежната кожа на бедрото.
— Не искаше ли да ми отнемеш мъжествеността? — попита учтиво той, но заплахата в тона му беше повече от ясна. — За съжаление аз не мога да сторя това с теб, колкото и да би ми харесало. — После се изправи и презрително нахвърля кожите върху тялото й. От гърлото му се изтръгна уморена въздишка. Пръстите му се заровиха в златната коса. — Е, знай, че не ти се сърдя. Ако не ми създаваш ядове, животът ти ще бъде поносим. Но запомни едно — аз съм господар на този палат и ако си позволиш да ми се противопоставиш, ще си получиш заслуженото. Разбра ли ме?
Иърин кимна колебливо. Очевидно нямаше друг избор, поне засега. Но ти никога няма да бъдеш мой господар, каза си ядно тя. Временната капитулация, на която бе принудена, нямаше никакво значение за бъдещето.