Ала Олаф не спеше и изненадващо мекият му глас я стресна до смърт.
— Много съжалявам, но ти просто ме принуди да те вържа. Разбери, че не мога да остана цяла нощ буден, за да се пазя от острите върхове на ножицата ти.
Иърин понечи да обясни, че в никакъв случай не е имала намерение да забие ножицата в гърба му, че е искала само да има до себе си нещо, с което да му се противопостави, ако продължи да я унижава. Ала не се осмели да проговори, защото не искаше викингът да забележи сълзите й. Не можеше да понесе това — особено след като гордостта й бе претърпяла толкова тежки удари.
Между двамата се възцари странно напрежение. Олаф чакаше отговор. Иърин мълчеше упорито. Накрая се чу нетърпелива въздишка, а след няколко минути равномерното дишане издаде, че мъжът отново е заспал. Иърин дълго лежа будна. По бузите й се стичаха горещи сълзи. Беше съпруга на Вълка, на най-могъщия от всички викинги, а все още беше девствена, макар и завързана с въжета за брачното легло.
Беше останала девствена само защото така му харесваше. Един мъж искаше да я подчини на желанията си — и това беше Олаф Белия, най-омразният й неприятел.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Иърин се пробуди бавно от неспокойния си сън. Ръцете я боляха, чувстваше се много зле.
Нямаше нужда да размисли, за да разбере къде се намира и защо китките й са изтръпнали. Все още беше вързана за стълба на леглото. А викингът до нея си спеше тихо и мирно, притиснал златната си глава до гърдите й, преметнал ръка през кръста й.
Как да се изплъзне от тази твърде интимна поза? Иърин огледа внимателно ръката, която почиваше върху хълбока й. Може би щеше да успее да се отмести настрана… Тя обърна поглед към лицето му и бузите й пламнаха от срам. Олаф беше буден. Сините му очи издаваха колко е развеселен от неудобното й положение. Устните му се разтегнаха в усмивка и Иърин бързо отмести поглед към красивите ленени завеси, които обграждаха резбованото легло.
— Прощавай — извини се подигравателно мъжът. — Май те притесних с близостта си. Веднага ще се погрижа да оправим тази работа. — Той свали ръка от хълбока й и дългите, грапави пръсти се плъзнаха възбуждащо бавно по корема й. Иърин спря да диша, за да се пребори с издайническото треперене на тялото си.
Тя преглътна мъчително и проследи как пръстите му направиха кръг около пъпа й, после се изкачиха към гръдта й и бавно се сключиха около твърдото хълмче. Палецът му помилва розовото връхче и по тялото на Иърин се разля гореща вълна. Това беше нещо, неизпитано досега. Тя вече не можеше да потиска треперенето си. Паренето, което й причиняваше интимната милувка, я уплаши. Тя затвори очи и простена, преди да е успяла да се удържи:
— Моля те…
За нейно облекчение Олаф веднага престана да я измъчва. След малко тя събра смелост и вдигна натежалите си мигли. Подпрян на лакът, викингът се усмихваше и я наблюдаваше със странна настойчивост.
— Значи не си била чак толкова студена. Много добре. Може би някой ден ще заживеем в мир.
Без да го погледне, Иърин помоли:
— Би ли ме отвързал?
Олаф се надигна, за да изпълни молбата й, и тя отново затвори очи, за да не вижда силното, загоряло от слънцето тяло.
Олаф развърза кожения колан и ръцете й паднаха безсилно върху завивката. Иърин отвори очи и започна да разтрива зачервените си китки.
— Защо ме мразиш толкова? — попита внезапно мъжът и в гласа му прозвуча напрежение.
— Първата ни среща не беше особена радваща. Би трябвало да разбереш чувствата ми.
— Не. Когато ме намери край потока, ти реши да ми помогнеш — докато ме позна. Е? Защо ме мразиш?
— Защото уби леля ми! — изсъска ядно тя.
Изненадата, изписала се по непроницаемото му лице, я смути до дън душа.
— Никога не съм убивал жена — отговори твърдо той. Сълзите отново заплашваха да рукнат по лицето й. Но той не биваше да ги види.
— Кралят на Клонтайърт беше мой чичо — а Бриджит беше кралицата му.
Олаф стана от леглото и повтори хладно:
— Никога не съм убивал жена. Не позволявам и на хората си да го правят.
— Разбира се, че не — потвърди горчиво Иърин. — Твоите воини не прерязват гърлата на жените. Те само се нахвърлят върху тях като зверове и злоупотребяват с тях дотогава, докато нещастниците започнат да призовават смъртта.
— Очевидно са ти наговорили куп лъжи — отвърна безизразно мъжът.
— Лъжи? — Гневът й избухна с такава сила, че тя забрави голотата си и скочи на крака. — Много добре знам какво правят викингите. Видях ви със собствените си очи, защото бях в Клонтайърт.