— Аз съм родена в Ирландия. А според законите на Брехона една жена не може да бъде собственост на никой мъж. — В тихия й глас се бореха гордост и отчаяние.
Внезапно Олаф бе обзет от дълбока жалост — и от възхищение.
— Законите на Брехона не означават нищо за мен. Аз съм моят собствен закон. Въпреки това не искам да те нараня.
— Ако наистина желаеш да живееш в мир с мен, защо ме унижаваш по този начин?
— Странно е, че именно ти задаваш този въпрос. Ти ме унижи много по-лошо и продължаваш да искаш смъртта ми. Би трябвало да разбереш, че не можеш да постигнеш нищо срещу мен. Много хора не са доволни от съюза, който сключих с баща ти и ще нападнат Дъблин, ще нападнат ирландските градове ще подпалят нови войни. Безброй къщи ще станат на пепел и трябва да ги издигнем отново. Виждаш, че има много работа. Ако се опиташ да ми пречиш, аз ще те вразумя е цялата строгост, на която съм способен. — Той помълча малко и добави — Ще заповядам на слугите да ти приготвят вода за къпане.
— Сестра ми… — започна Иърин.
— Ще я видиш по-късно — прекъсна я рязко Олаф. — Ще ти пратя една дама, с която съм сигурен, че ще се разбираш добре.
Иърин чу как вратата се затвори и се загледа с невиждащи очи през прозореца, разкъсвана между бесния гняв и смущението от факта, че Вълкът се бе оказал цивилизован и разумен — а освен това извънредно силен и привлекателен.
На вратата се почука.
— Влез! — извика с отсъстващ вид Иърин, която тъкмо беше заета с мисълта как ще прекарва дните си в тази норвежка крепост.
— Аз съм, милейди, Риг. Носим ви вана и чиста вода.
Кръвта се качи в главата й, когато осъзна, че все още е облечена само в тънката риза. Ала дребосъкът не я погледна, а се разтича забързано из стаята и започна да дава нареждания на прислугата да изнесе ваната на Олаф и да внесе определената за нея.
— Повикайте ме, ако имате нужда от нещо, милейди.
— Да, Риг, много ви благодаря. — Тя му се усмихна, без да подозира, че си е спечелила първия приятел в чуждия Дъблин.
Откакто на сутринта бе видял красивите й, тъжни очи и милото, опънато от болка лице, сърцето на Риг се бе изпълнило с възхищение. Олаф е достоен за завиждане, реши слугата. Вярно е, че се ожени за нея само заради съюза с ирландците, но сега трябваше да разбере, че жена му е истински бисер.
— Дамата ей сега ще дойде — обяви тържествено той, поклони се и излезе от спалнята.
Слепоочията на Иърин пулсираха болезнено. Колко бързо се промени животът й… Само до преди ден беше живяла свободно и беше жадувала да отмъсти на мъжа, под чиято власт беше попаднала…
Е, Олаф поне не настояваше да осъществи съпружеските си права. Това щеше да бъде непоносимо. Защо, защо бе предизвикала така лекомислено съдбата си? Защо не се омъжи за Фенен? Сигурно щеше да намери радост в обятията му… Иърин затвори измъчено очи и призна, че целувките на младия ирландски крал никога не бяха предизвиквали в тялото й онова предателско треперене, което я завладяваше при всяко докосване на русия викинг. Това е само защото го мразя, втълпяваше си отчаяно тя. Треперя от страх и гняв, това е всичко.
Дали Олаф наистина беше решил да я остави на мира? Естествено той не я обичаше, но нали трябваше да задоволява мъжките си потребности? Внезапно тя изплака и закри очите си. Защо си въобразяваше, че една неопитна, девствена съпруга, връчена му от краля на ирландските крале, може да представлява някакво изкушение за него?
Сигурно имаше друга жена, която развличаше големия господар на вълците с любовното си изкуство. Това е много добре, каза си Иърин. Нека се забавлява на воля с блудницата си, само да ме остави на мира…
При тази мисъл тя намрази съпруга си по-силно отвсякога. Някой ден щеше да избяга от този дом — но къде щеше да отиде? Не можеше да се прибере в Тара, при баща си, когото беше обичала с цялото си сърце и който й бе причинил това огромно зло. А майка й? Иърин копнееше болезнено за близостта на Мейви, за добротата й, за меката й вътрешна сила. Не, майка й не е знаела нищо за намеренията на Ард-Рий — за разлика от предателката Биди.
Потискайки с мъка сълзите си. Иърин свали тънката риза, влезе във ваната и уви косата си на тила, за да не я намокри. Най-добре засега да приеме нещата такива, каквито са. Ако продължаваше да си блъска главата, нищо чудно да загуби разума си.
На вратата се почука и само след миг се чу щракането на бравата. Иърин се обърна стреснато и се озова лице в лице с красива, усмихната жена.