— Мойра! — извика невярващо тя.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мойра безшумно затвори вратата зад себе си.
— Толкова се радвам, че ме помните, Иърин.
— Как да не ви помня, Мойра! — Имаше време, когато не можеше да затвори очи, без да види сгърчената на земята женска фигура. Писъците й още кънтяха в ушите й. Тя преглътна, не знаеше какво да каже.
— В началото беше ужасно. — Мойра не преставаше да се усмихва — Ала както виждате, вече съм добре. Бях тежко ранена, и Гренилда ме излекува.
— Гренилда?
Красивите сиви очи на Мойра потъмняха. Тя се поколеба и отговори:
— Спътницата на милорд Олаф. Вече не е между живите. Оттогава живея със Зигурт, най-верния му съветник, и не мога да се оплача от живота си. — Тя отиде при сандъка на Иърин, отвори го и избра една рокля, която разстла на леглото. След това взе приготвената кърпа и пристъпи към ваната. — Дъблин ще ви хареса. Тук цари голямо оживление. Учени, търговци, свещеници — градът е пълен с хора.
Все още объркана, Иърин излезе от водата и се уви в меката кърпа.
— Чудесно е, че кралят на Дъблин се ожени за ирландска принцеса — продължи бодро Мойра. — Съюзът ще донесе много облекчения за ирландците, които живеят тук. Не, че досега сме страдали — прибави бързо тя. — Олаф е много справедлив владетел. Ала понякога раздава справедливост само с разума си, не със сърцето. Вие, като негова жена, бихте могла да повлияете върху сърцето му.
Иърин сведе очи. Не искаше да разочарова сънародницата си, макар да имаше всички основания да се съмнява, че един ден Вълкът ще отвори сърцето си за нея.
— Избрах ви тази светлочервена ленена рокля — усмихна се Мойра. — Съгласна ли сте? — Иърин кимна мълчаливо и й позволи да й помогне при обличането. — Каква хубава, гъста коса имате! За мен ще бъде истинско удоволствие да ви реша.
— О, не е нужно да ме обслужвате. — Иърин най-после си възвърна дар слово. — Мога и сама да се грижа за себе си.
Мойра се засмя сърдечно.
— Ще ви служа с удоволствие и ще се чувствам така, сякаш се грижа за по-малката си сестричка. Седнете тук!
Макар и неохотно, Иърин се подчини.
— Защо сте толкова радостна? Как можахте да забравите… и да простите!
— Отначало единственото ми желание беше да оцелея. Това и направих. Отнасяха се е мен добре. Страшните спомени не са изчезнали, но аз се промених. Вече три години живея с викингския воин. Получавам добра храна и хубави дрехи. Научих се да уважавам Вълка и обикнах много хора в този град. Олаф е господар на Дъблин и всички му се подчиняват. Трябва да се покорим на норвежките завоеватели, нищо друго не ни остава. — Иърин сведе очи към пода и Мойра продължи колебливо: — Вие също би трябвало да се примирите с участта си. Ако се опитате да избягате, съюзът, сключен от баща ви, ще стане за присмех в устите на хората. Викингите ще се почувстват унизени и ще потърсят начин да си отмъстят. Това ще доведе до нова война.
Иърин удържаше с мъка напиращите сълзи. Мойра беше права. Тя не биваше да бяга от Дъблин. Не можеше да рискува избухването на нова война.
— Не се бой, няма да избягам.
Мойра внимателно разресваше косите й.
— Скоро ще свикнете с новия си живот. Повечето норвежки дами са много любезни. Седим в красивите си покои и шием, а слънцето свети в прозорците както в Грианан, в Тара. Ще имате много работа. Трябва да поръчвате вечеря за господата и да определяте подреждането но масите. Често ни посещават и ирландски лордове.
Бъдещето не й изглеждаше вече толкова мрачно. Иърин реши, подобно на Мойра, да стори всичко, за да оцелее, а мисълта, че ще може да помага на сънародниците си, представляваше истинско утешение. Щеше да бъде безупречна кралица, да не се мярка твърде често пред очите на мъжа си и да води що-годе поносим живот.
— Трябва да ми помогнете, Мойра. Все още не знам какво се очаква от мен. Мъжете може би са посрещнали с радост сключеното примирие, но аз не мога да си представя, че то харесва и на жените.
— Много от викингите се ожениха за ирландки. Стойте мирно, за да мога да забода косата ви. После ще потърсим сестра ви и ще ви отведа в слънчевата стая.
Иърин все още беше сърдита на Биди, но когато прочете в очите и болка и съчувствие, обузда гнева си. Монахинята никога не би й сторила зло, ако не беше убедена, че тази злокобна женитба е нужна за благото на Ирландия и се извършва по Божията воля.
Биди прегърна сестра си и очите й се напълниха със сълзи.
— Прости ми, миличка!
Биди, ти изобщо не разбираш какво си ми сторила, проплака вътрешно Иърин. Ала устните й се усмихнаха.
— Ела с нас! Мойра ще ни научи как се живее при вълците.