— Братята ни Брис и Лейт ще останат тук още няколко месеца — обясни Нийл. — А Грегъри ще бъде до теб, докато ти лично не го изпратиш да си върви.
— Слава Богу — прошепна с измъчена усмивка Иърин. Внезапно гълчавата в залата стихна. Иърин се обърна и видя слизащия по стълбата Олаф, строго изправен, внушаващ страхопочитание с дългата си развяваща се мантия. Той обходи с поглед помещението, откри жена си и протегна ръка към нея.
Иърин веднага си припомни възпитанието, което беше поучила от майка си. Тя вдигна величествено глава и грациозно тръгна към съпруга си. Той взе ръката й и я поведе към двата богато украсени стола в горния край на дългата маса. Ала след като двамата седнаха, Олаф пусна небрежно ръката й, сякаш я беше държал само по необходимост. Очевидно е решил да ме изпита, каза си злобно Иърин, за да разбере дали продължавам и играя ролята на покорната съпруга при каквито и да били обстоятелства. Макар да проклинаше съдбата, която й бе отредила такъв нерадостен живот, Иърин продължи да изпълнява безупречно ролята си на кралица и домакиня.
Норвежци и ирландци заеха определените им места и веднага поведоха оживени разговори, макар че новите съюзници все още бяха изпълнени с недоверие едни към други. Слугите започнаха да внасят огромни, красиво подредени табли.
— Е, как ти хареса първият ден в двореца ми, Иърин? — осведоми се учтиво Олаф.
Без да вдига очи от ножа, с който грижливо разрязваше месото в чинията си, младата жена отговори:
— Денят мина нормално. — Тя усети изпитателния му поглед и с ъгълчето на окото си забеляза, че пръстите му се впиха в голямата чаша с вино.
— Да смятам ли, че са те запознали с всички домакински задължения?
— Тъй като съм възпитана в Тара, намирам, че съм в състояние да се справя без усилия със задачите в… този дом — отговори с лек сарказъм Иърин.
Олаф не отговори, но й обърна гръб и попита нещо съседа си от другата страна. Иърин огледа дългата маса. По всичко личеше, че щеше да мине още доста време, преди между ирландците и норвежците да се възцари истински мир. На много места воините спореха разгорещено помежду си, без да спират да се тъпчат с вкусните ястия. Викингите бяха мнозинство, а сред тях имаше твърде много мъже, които бяха на мнение, че водачът им е твърде мек с победените.
— Очакваш ли трудности?
Иърин се стресна, когато мъжът й неочаквано се обърна отново към нея.
— Нищо не очаквам. Но май ще се наложи да се моля за мир, защото твоите нашественици са много повече от законните наследници на тази земя.
Олаф се наведе над нея и топлият му дъх помилва бузата й.
— Аха, обаче ако тук седяха ирландци, сигурно щеше да ти достави удоволствие да се пролее малко кръв — особено моята, нали?
Усмивката й беше ледена.
— Никога не съм твърдяла, че изпитвам други желания.
Олаф отговори на усмивката и обгърна с ръка раменете й, сякаш бяха потънали в любовен шепот.
— Все още ли възнамеряваш да ме убиеш и после да избягаш?
Докосването предизвика сладостни тръпки по гърба й.
— О, не, нямам намерение да изложа на опасност живота на сънародниците си. Предпочитам да изчакам деня, в който някой датски меч ще ти разцепи черепа.
За нейно учудване тези думи го развеселиха и той избухна в луд смях. Иърин се отвърна от него и се загледа във фокусниците, които показваха изкуството си в другия край на залата. Олаф отново се разговори с мъжа, който седеше от другата му страна. След малко Иърин също посвети вниманието си на човека, който заемаше това почетно място. Не беше чак толкова едър като краля си, имаше червена коса и сиво-сини очи. При пристигането й я бе погледнал само за миг, но в ясните му очи тя бе прочела неприкрито презрение. Този мъж не обичаше ирландците. Дали пък не беше Зигурт? Да, сигурно беше той. Бедната Мойра…
Никой не разговаряше с Иърин. Викингът от дясната й страна се беше задълбочил в разговор с ирландеца да него. Скоро тя закопня вечерята да свърши колкото се може по-скоро. Биди и Нийл седяха в другия край на масата, а Грегъри не се виждаше никъде.
От разговорите, които се водеха на висок глас, Иърин с почуда узна, че няколко викингски кораба току-що са се завърнали от дълго плаване до Испания. Кой знае още колко щеше да продължи вечерята, защото беше съобщено, че ще поднесат и пресни испански плодове.
Иърин изяде половин портокал и се почувства самотна като никога досега. Как ли щеше да понася това — ден след ден? Отпи глътка ейл и се облегна назад в стола си. Дали пък да не се престори на болна и отсега нататък да вечеря в стаята си?