Артистите привършиха представлението си. Един мъж започна да разказва за викингския крал Фанрир, който се борил с бога Фреир. Историята беше весела и Иърин се зарадва на разнообразието. Когато мъжът свърши, слушателите аплодираха бурно.
Очевидно човекът беше решил да разкаже още една история, но една жена се надигна от мястото си в края на масата, прогони го от залата и махна с ръка на група танцьори. При това погледна предизвикателно към Иърин, която веднага я позна. Магийн…
Жената седна отново на мястото си и високо се изсмя на негата на съседа си. Страните на Иърин пламнаха от гняв. Тя се обърна към Олаф, който не удостои с внимание танцьорите, усмихна се бегло на Магийн и отново се задълбочи в разговор червенокосия викинг до себе си. Двамата през цялото време обсъждаха строежа на нови кораби.
Сега Иърин забеляза, че много дами — норвежки, както и малкото ирландки — погледнаха към нея със съжаление и любопитство. Когато отговори на погледите им, побързаха да отместят очи. В продължение на няколко минути Иърин седя с гордо и изправен гръб, но не понесе унижението и се надигна. Движението й веднага привлече вниманието на Олаф. Очите му се присвиха изненадано.
— Желая да се оттегля, Олаф. Пътуването беше дълго и напрегнато и имам нужда от повече сън.
В първия момент той понечи да се възпротиви, но след това само сви рамене. Очевидно не отдаваше особено значение на присъствието й.
Тя избяга в покоите си. Завари там Мойра и попита с остър глас:
— Защо не ви видях на масата?
Мойра безпомощно вдигна рамене.
— Вечер предпочитам да не се мяркам много в залата.
— Защото не искате да гледате как онази вещица си придава важност, нали?
Вместо отговор, Мойра вдигна вежди и въздъхна.
— Много съжалявам… Но вие можете да правите, каквото си искате — прошепна едва чуто Иърин.
— Ще ви помогна да се съблечете.
Без да каже повече нито дума, Иърин се остави в ръцете й. Малко по-късно вече седеше по нощница в леглото и докато Мойра разресваше косите й, попита:
— Няма ли да ви стане по-леко, ако излеете душата си?
Иърин поклати глава. Какво да каже, след като тя самата не се разбираше? Би трябвало да й бъде все едно, че любовницата на Олаф разполага с повече власт от кралицата, че всички хора н Дъблин го знаеха, че Олаф й се беше усмихнал с толкова топлота. Мъжът, който спеше гол до съпругата си само за да я подиграва и унижава, задоволяваше похотта си при друга — при една блудница, която искаше да властва не само в леглото му, но и в домакинството. Нима Иърин трябваше да се примири с това?
— Е, тогава ви желая лека нощ. — На вратата Мойра се обърна и се опита да се усмихне. — Сигурно Олаф скоро ще се качи.
Когато остана сама, Иърин се изтегна в голямото легло и започна да размишлява дали съпругът й ще си направи труда да се прибере поне за малко в спалнята, след като очевидно предпочиташе да прекарва нощите си другаде. Горчивината, която я обзе при тази мисъл, я стресна до смърт. Бих могла да го помоля за отделна стая, каза си гневно тя. Така всеки ще има свободата си. И няма постоянно да се караме.
Тя чу стъпките му и когато вратата изскърца, затвори очи. Докато Олаф се събличаше, Иърин усещаше всяко негово движение — а накрая и близостта му, когато се изправи до леглото и я загледа.
— Подай ми китките си, Иърин — помоли тихо мъжът. — Нямам намерение да ти позволя да станеш вдовица.
Ужасена, Иърин затаи дъх и се опита да се пребори с напиращите сълзи. Не, не още веднъж… ала гордостта не й позволи да помоли за милост. Тя отвори бавно очи и го погледна. Тази вечер викингът не изглеждаше толкова страшен. За миг й се стори, че прочете в погледа му нещо като съжаление. В сърцето й се надигна плаха надежда.
— Аз… няма да те нападна. Обещавам.
— Само да можех да ти повярвам… Подай ми ръцете си. Макар да желаеш смъртта ми, аз не искам да ти причинявам болка. Но в случай на нужда няма да се поколебая да използвам сила.
Олаф говореше сериозно. Тя не можеше да се опълчи срещу силата му. Устните й затрепериха, но ръцете й послушно се протегнаха към него. Олаф уви около китките й копринен шарф, после я погледна изпитателно в очите и внезапно я отвърза.
— Ако все пак се опиташ да ме убиеш, постарай се да успееш. Иначе те заплашват двайсет удара с камшик — колкото се полагат на престъпничките.
Иърин безмълвно отговори на заплашителния му поглед. Олаф угаси свещите и когато се отпусна до нея, се постара да не я докосва. Между тях се бе разтворила пропаст, която надали щеше да бъде преодоляна.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
През първата седмица, която Иърин прекара като кралица на Олаф в Дъблин, отчаянието не я напускаше почти никога. Олаф престана да я предизвиква и я заговаряше само когато искаше да я натовари с някакво задължение. Тя правеше всичко възможно да го дразни. Дрехите, които трябваше да се кърпят, отиваха в ръцете на други жени. Когато я изпращаше и кухнята да донесе нещо за ядене или ейл, тя се преструваше, и забравя. Съпругът й все още се владееше, но Иърин почти физически усещаше как гневът му нараства. На желанието й да има собствена спалня бе отговорено с твърдо „не“. Той искаше да я има до себе си, за да я държи под око. Скоро Иърин започна да страда от безсъние, защото близостта на голото му тяло беше силно обезпокояваща.