— Спокойно, Иърин, спокойно…
— Олаф… — Тя притисна лице във врата му, улови се като удавница за раменете му. Усещаше твърдата му мъжественост дълбоко в себе си, болката режеше като стоманено острие, но широките му гърди я даряваха със странна утеха.
В този момент имаше нужда от силата му, от цялата защита, която можеше да й даде.
— Дръж се здраво за мен, Иърин. Болката ще премине. Ела с мен… — Той отново започна да се движи, почувствал се добре дошъл в сладката, отдадена топлина на тялото й. Проникна още по-дълбоко в утробата й, увлече я със себе си във все по-ускоряващ се ритъм и потръпна, когато усети гъвкавите, чувствени движения на хълбоците й.
В очите му пламнаха звезди. Страстта, която толкова дълго се бе старал да обуздава, се изля навън на мощни вълни. Той се сля с Иърин, предизвиквайки я да му отговори със същата страстна жажда. Зацелува устните й, гърдите и пак устните, треперещ от ненаситна страст. Изчезна и последният остатък от самообладанието му, остана само всевластната воля на плътта.
Стройните крака на Иърин се сключиха около хълбоците му, гърдите й жадуваха за устните му. Олаф разбра, че жена му го е последвала в света, където ярки светкавици се стрелкаха през катранено-черни облаци. Викът й се примеси със стона му, когато заедно достигнаха върха.
Олаф не я пусна, остана в нея, докато светът постепенно се връщаше към нормалните си изменения. Едва тогава внимателно я освободи от тежестта на тялото си. Полегна на една страна и поиска да я прегърне, да заговори, но видя лицето й и думите замръзнаха на устните му. Очите й бяха затворени, цялата й поза изразяваше затвореност. В гърдите му се надигна гняв. Защо се срамуваше, защо се отдръпваше от него именно сега, след като я бе подготвил с толкова търпение и нежност за великото тайнство на любовта — макар че след първоначалната болка се бе отдала без задръжки на страстта си?
Е, поне е изцяло моя, каза си горчиво викингът. Беше усетил леката съпротива на девствената преграда, а сега видя и кръвта между бедрата й — гледка, която го изпълни с мъжка гордост. Ако се окажеше, че е бил измамен, щеше да извърши убийство.
Иърин му обърна гръб и скоро той разбра, че плаче безгласно. Смутен и гневен, Вълкът се загледа в потръпващите й рамене. Та той не я беше изнасилил. Беше се съединил с нея с много внимание, не просто за да задоволи похотта си.
Гренилда…
В обятията на Иърин той беше забравил Гренилда и беше осквернил паметта й. След смъртта й беше имал няколко жени, но ги беше вземал без любов и нежност. А сега беше дарил с тези чувства проклетото ирландско зверче, което го презираше и се молеше да го види мъртъв. Не беше давал толкова от себе си дори на Гренилда, а Иърин се отвръщаше от него и проливаше сълзи.
Мъчеха го обърканост и гняв и ледът, който смрази сърцето му, се върна обратно в очите. Пръстите му леко се плъзнаха по правия гръб на жена му.
— Е, принцесо, сега спокойно можеш да си въобразяваш, че си била изнасилена от един варварин. Точно както очакваше.
Думите пронизаха като с меч гърдите й. Тя захапа ръката си, за да не изплаче с глас, и усети вкуса на кръвта. Чу отново гласа му, този път учудващо мек:
— Иърин…
Той помилва рамото й и тя се отдръпна като ужилена.
— Моля те! Поне сега ме остави на мира!
Без да каже дума, Олаф стана от леглото и я загледа със стиснати в юмруци ръце. После отиде до сандъка с дрехите, навлече един панталон и една туника, нахлузи кожените си ботуши и изскочи навън. Вратата се затръшна с оглушителен шум зад гърба му.
Олаф се взираше към пълната луна, но изобщо не мислеше за нея, докато бродеше неспокойно в нощта, опитвайки се да сложи ред в обърканите си чувства. Не можеше да разбере какво толкова го е развълнувало и сега заплашва да разкъса сърцето му. Беше постигнал целта си. Иърин стана негова, но това не му донесе желаното удовлетворение. Сега я желаеше с нов глад, който можеше да бъде задоволен по съвсем друг начин. С всяка нощ пламъкът в тялото му щеше да се разгаря все по-силно. Треска — да, за него Иърин беше като треска, жена с предизвикателната страстна чувственост на слънчева богиня, която го презираше.
Той беше смятал да я остави на спокойствие и да живее в мир с нея, но това вече не беше възможно. Никога нямаше да я изпусне от ръцете си и един ден може би наистина щяха да заживеят в мир.
Гренилда… Споменаването й все още му причиняваше болка, но когато спускаше ресници, не виждаше сини, а блестящи смарагдово-зелени очи, горди и подигравателни — после замъглени от гореща страст.
— Скоро ще разбереш, че аз съм твоят господар — зашепна като в транс той. — И ще престанеш да мечтаеш за друг живот, за друг съпруг, за победата над викингите. Защото аз може да съм викинг, но аз съм и тази Ирландия, която от днес нататък ще бъде твоя родина. Разбери, ти ще ми принадлежиш изцяло, защото не можеш да отречеш собствените си чувства. Доброволно или не, ти ще идваш при мен, а аз ще си вземам онова, което ми принадлежи. Ала първо ще ти подам ръката си за примирие и ще чакам да я докоснеш с нежност. Вече няма да плачеш, когато си познала страстта в обятията ми.