Той отново погледна към луната и този път смръщи чело. Странна луна… Върху диска й танцуваха черни фигури. Сенките на боговете. Гръмотевици във Валхала.
Откъм свежия бриз долетя неясен шепот и Олаф неволно си помисли за валкириите. Те непрестанно търсеха определените да умрат и ги упойваха със силни питиета, за да ги отведат в голямата зала. А той? Вярваше ли в боговете, в Один и в неговата мъдрост? Вярваше ли в Тор, могъщия воин, и във Фрейа, богинята на плодородието?
Олаф дълго не свали поглед от танцуващите черни фигури. Какво ли предвещаваха те? Най-после той се прибра в дома, който беше цялата му гордост, и отново се настани за сън край голямата кухненска печка.
От другата страна на обширните зелени поля, хълмове и скали, Ейд Финлейт се събуди посред нощ. Какво го беше стреснало? Първият му поглед беше към жена му, която спеше тихо и се усмихваше насън.
Не, не се беше случило нищо страшно. Все пак той не можа да заспи и след малко стана, облече късата си вълнена туника, излезе от спалнята и се запъти към смълчаната зала.
Огънят в камината беше почти догорял, но все още излъчваше топлина. В огромното помещение цареше мрак. Единственото светло петно беше луната навън. Ейд мина покрай заспалия страж и излезе в нощта, без да усеща хапещия зимен студ.
По пълната луна се плъзна черна сянка и я уви в странно було. Кралят потръпна от ужас, усетил, че в тази нощ се е родило зло. Опита се да се отърси от страха, промъкнал се в старите му кости и отново, за кой ли път след завръщането му в Тара, мислите му се насочиха към най-малката му дъщеря. Понякога му се струваше, че чува тихия й смях във воя на вятъра, а когато затваряше очи, я виждаше да тича към него с развяна черна коса.
Може би трябва да заминем за Дъблин, каза си уморено той, майка й и аз. Жена му беше преживяла много тежко омъжването на дъщеря си. Но тя не познаваше Олаф и не можеше да го съди. Първо трябваше да види грамадния викинг със златни коси и сини очи, да усети силата, която се излъчваше от него, и тогава да го прецени.
Да, двамата с Мейви трябваше да посетят новобрачните. Можеха само да се молят любимото им дете да ги посрещне с добре дошли. Но най-добре беше да изчакат още две седмици, за да дадат възможност на Иърин да свикне с новия си живот.
Преди да влезе обратно в палата, Ейд се обърна повторно към засенчената от черен облак луна и отново усети убийствения мрак, който предвещаваше зло. Побърза да се скрие в голямата зала, търсейки защита от влажния нощен вятър, който виеше провлечено. Земята затрепери под краката му. Ти си един стар глупак, укори се тъжно той. Не се оставяй да бъдеш сплашен от глупавите фантазии на старостта.
Когато се върна в леглото си, Ейд обгърна с ръка спящата си жена и здраво я притисна към лудо биещото си сърце.
В тъмнозелените дълбини на гората Мергуин също се взираше в пълната луна, но в очите му нямаше страх, а твърдост, дори пренебрежение. Не се разтрепери от силния вятър, а разпери ръце и повика земята. После изчака и пое в себе си отговора на небето. Страна на сенките. Предателска луна.
Светкавица проряза мрака и угасна. Сянката върху луната се сгъсти. Мергиун се обърна рязко и развилнелият се вятър надигна робата му, разроши дългата коса и брада. Той се прибра в малката си колиба, притури още съчки в огнището и разпали огъня. После окачи над огнището котле и хвърли във врящата вода жертвите на друидите. Пламъците опариха очите му, но устните му продължиха да напяват прастарите думи, думите на земята. Не можеше да предотврати нещастието. Можеше само да се надява, че ще отслаби силата му.
Датчаните отново нахлуваха в страната. Той вече усещаше как земята трепери под конските копита, Фригид Кривокракият жадуваше за мъст. Но не това беше злото, от което се боеше Мергуин. Съдбата отдавна беше решила Вълкът да се срещне с датския лешояд. Победителят скоро щеше да се възправи над тялото на убития си враг. Дали времето му беше дошло?
Мергуин поклати глава. Друго го безпокоеше. Нещо дребно — малка грешка, може би само глупава прищявка на съдбата, която щеше да повлече след себе си ужасяващи събития. Ти не притежаваш мъдростта да разпознаеш тези неща и да ги предскажеш, помисли си тъжно той. Отдръпна се с въздишка от огъня, излезе отново в нощта и втренчи поглед в пълната луна. Скоро щеше да язди заедно със своя крал и с норвежкия вълк и тогава щеше да наблюдава внимателно двамата и да търси опасността, която не можеше да предвиди.