ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вятърът бързо се засилваше. Иърин стоеше като статуя на високата крайбрежна скала, издадена над Ирландско море, и не помръдваше. Само дългата наметка и гарвановочерните коси се развяваха от морския бриз.
Сивите вълни се разбиваха с оглушителен шум в каменистия бряг. Солената пяна се пръскаше на голяма височина и Иърин усещаше капчиците й по бузите си.
Небето също беше сиво и предупреждаваше за буря. Степните треви бяха полегнали, за да се запазят от развилнелия се вятър. Ала само тук беше мястото, където Иърин можеше да намери вътрешен мир. Тази буря, както и зелените поля, беше част от родината й, част от наследството й.
Тя се събуди цялата скована и едва не изплака от болка. Имаше чувството, че нещо я е разкъсало надве. Припомни си думите на Олаф и избухна в плач. Чувстваше се предадена и омърсена. Върна се и гневът. Ала сред хаоса от противоречиви чувства се промъкна усещането за горчива загуба — сякаш й бе дадена възможността да посегне към скъпоценен бисер, ала тя беше твърде изненадана, за да се възползва от случая и да го разгледа по-внимателно.
Признай си, повтаряше си подигравателно тя. Може би Олаф има право. Вярно е, че го мразеше, но въпреки отвращението си, изпитваше и възхищение към него, още тогава в Клонтайърт, когато се появи като светъл бог и с усмивка се обърна към своята Гренилда. Още от онзи първи ден една дълбоко скрита част на сърцето й се възхищаваше от могъщата му сила, от завладяващото му излъчване.
Може би огънят в тялото й едва сега се разгаряше. Той щеше да пламти с все по-буйни пламъци, защото, макар че го презираше, миналата нощ Олаф бе завладял не само тялото, но и душата й. Никога повече нямаше да бъде същата.
Докато наблюдаваше надигането на бурята, Иърин отново се запита какво всъщност изпитва към Олаф. Едно беше сигурно: той принадлежеше към бруталните викинги и живееше в брутално време.
Ала се отличаваше от другите мъже, от времето си, следваше свой странен кодекс на честта. Беше се отнесъл жестоко с жена си, но тя трябваше да признае, че му беше дала достатъчно поводи за това. А онази плесница? Всеки друг мъж на негово място щеше да пердаши непокорната си жена много по-често. А изнасилването? И двамата знаеха колко смешна е тази дума, приложена към събитията от последната нощ.
Той не я обичаше. Ала никой друг мъж не би я превел по-нежно и внимателно през прага на физическата любов. Иърин разбираше това въпреки неопитността си.
После обаче се ядоса от сълзите й. Въпреки това се опита да я утеши, но беше грубо отблъснат и само заради това се върна към старата си студенина.
Иърин се усмихна с болка. Познаваше много истории за пленени жени, които се влюбвали в господарите си, но досега само се беше надсмивала над тях. Тези жени бяха само едни жалки глупачки, без чувство за собствено достойнство. Но нима можеше да се надсмее над Мойра? Нали сама беше видяла колко дълбоко приятелката й обичаше своя червенокос викинг и как той отговаряше на чувствата й със същата страст.
А Иърин не беше пленница, не беше военна плячка. Тя беше кралицата на Дъблин, съпругата на норвежкия вълк — на мъжа, който не се интересуваше от нея. Въпреки това прозрение, въпреки всички обещания, които си бе дала, тя неизбежно щеше да попадне под силата на очарованието му. Но той не биваше да го забележи, защото щеше да се възползва от чувствата й и да я накаже още по-жестоко с подигравка и презрение.
Нима можеше да се пребори с него? Досега не беше спечелила нито една битка. Може би трябваше да изучи от Биди изкуството на издръжливостта, но монахинята си тръгваше днес.
Иърин не чу конския тропот, не разбра и че Олаф я е наблюдавал доста време с острите си орлови очи. Той не можеше да проумее болката в сърцето й. Виждаше само неподвижната фигура, развяната абаносово-черна коса, гордо изправената глава. Светкавица разкъса сивото небе, следвана от оглушителен гръм.
Олаф препусна към жена си и спря коня на метър от скалата.
— Казват, че в такива дни Один препускал по небето на коня си Слейпнир. Вълшебният кон има осем крака и когато тича в галон, троши облаците на парченца.
Иърин се обърна и го погледна, смаяна от мекия тон на гласа му.
Беше се учудила, че не й попречиха да излезе от градските стени, и беше очаквала, че Олаф ще я посрещне с гняв. Той нямаше никакви основания да й вярва.