Сега обаче усети, въпреки непроницаемото му изражение, че не е разгневен. Върху сините му очи бе паднала странна сянка и те и се струваха по-тайнствени от всякога. Устните под златно-русата брада не се усмихваха.
Той ми е чужд, каза си плахо тя. След всичко, което споделихме, си остана чужденец. Чужд е дори на собствените си хора, защото пред никому не открива душата си. Никого не допуска до себе си.
Олаф слезе от врания си жребец и тръгна с протегната ръка към нея. В погледа му се четеше бдителност.
— Хайде да се върнем в къщи, принцесо — предложи тихо той. — Необходима ми е утехата на жена ми.
Това не беше извинение, не беше и признание за чувства. Ала Иърин не можа да устои на нежността в гласа му и сложи ръката си в неговата.
— Не съм искала да бягам. Просто усетих копнеж по морето.
Олаф кимна и я поведе към обраслото с трева хълмче, където беше оставила кобилата си.
— Боя се, че няма да успеем да избягаме от бурята.
Той я вдигна на седлото, свирна на коня си, метна се на гърба му и се обърна към нея. На лицето й се изписа тъжна усмивка.
— Може би Один е пожелал да се разходи и край морето.
— Може би. — Олаф отговори на усмивката й.
Небето отново бе прорязано от светкавица. Удари силен гръм и от черния облак над главите им заваля пороен дъжд.
— Ела! — Олаф надвика дивия вой на вятъра и тропането на тежките капки по крайбрежните скали. — Наблизо има една пещера… — Той насочи бойния си кон надолу по склона и Иърин го последва.
Макар че силната буря подхождаше на лудите удари на сърцето му, викингът усещаше странна радост и лекота. Копитата на коня кънтяха по каменистата пътека. Щом стигнаха пред пещерата, той скочи и вдигна жена си от седлото. Иърин не отблъсна помощта му, но не посмя да го погледне в очите.
Олаф пристъпи към входа, погледа сипещия се дъжд и потрепери от студ. После се обърна към Иърин, която стоеше насред пещерата, мокра до кости, и в сърцето му пропълзя смущение.
— Бурята ще трае дълго — отбеляза той и си пожела жена му да каже нещо. Влезе навътре в пещерата и намери струпани в един ъгъл съчки и няколко изпокъсани кожи. — Ще запаля огън.
Най-после Иърин можа да заговори.
— Често ли идваш тук? — попита колебливо тя.
— Понякога. Обичам скалите, където те заварих преди малко. Обичам да наблюдавам морето, да усещам вятъра в косата си. Често имам чувството, че твърде дълго съм бил далече от морето, и тогава просто трябва да го видя отново.
При тези думи Иърин потръпна от болка, защото не можеше да забрави, че той — нашественикът — беше дошъл в родината й с голямата си лодка с дракон на носа.
Олаф умело удари с кремъка си, запали сухите съчки и нахвърля в огнището още дърва. Когато вдигна поглед към Иърин, прочете в очите й, че е казал нещо не на място. Надигна се бавно, отиде при нея и сложи ръка на рамото й.
— Не мога да променя кой съм и какъв съм — нито онова, което съм извършил. Но сега си моя жена и желая да живея в мир с теб. В началото бях обещал да не те докосвам, но днес знам, че не съм в състояние да изпълня обещанието си. Освен това вече нямаш причина да ме отблъскваш. Изпълних желанието ти, Мойра и Зигурт се венчаха и са щастливи, а онази жена никога повече няма да ти досажда.
Иърин погледна в очите му и макар че не можеше изведнъж да преодолее отчуждението си, подсъзнателно разбра, че този мъж ще й даде всичко, на което е способен. Тя се усмихна и нежно докосна бузата му, после острата брада. За нейна изненада Олаф улови пръстите й и целуна дланта й. После дрезгаво прошепна:
— Ти си моята Иърин. Обещавам винаги да бъда добър с теб…
Тогава тя се хвърли на врата му, наслади се на топлината на тялото му, която проникваше през мокрите дрехи. Отговори жадно на целувките му, прие езика му дълбоко в устата си, вкуси сладостта му.
След малко Олаф вдигна глава.
— Ще настинем, ако продължаваме да стоим с тези мокри дрехи. — Гласът му беше само дрезгав шепот.
Иърин отстъпи назад и преглътна, решена да задоволи пламналия в тялото й огън. Този ден щеше да се наслади на всичко, което Олаф можеше да й даде. Може би беше дошъл при нея, тласкан единствено от физическото желание, но тя щеше да опознае поне тялото му. Нищо, че й затваряше душата си.
— Позволи ми да ти помогна — помоли тихо тя.
Олаф не повярва на ушите си, но се потопи в погледа й като в море от смарагдово-зелена коприна. Не, не се беше излъгал. Мелодичният и глас отекна в сърцето му и в слабините му лумна буен пламък.
— С голямо удоволствие — отговори тихо той.
С треперещи ръце Иърин откопча наметката, освободи го от туниката, целуна гърдите му, усети вкуса на мократа от дъжда кожа. Вече разбираше нежността, която беше проявил към нея миналата нощ, защото всичко, което сега правеше за него, я изпълваше с топла радост.