Следобедното слънце освети входа на пещерата и Иърин се засмя.
— Май е спряло да вали.
— Отдавна — ухили се Олаф. Погледите им се срещнаха и двамата избухнаха в безгрижен смях. Той залепи гореща целувка на устните й, после скочи и със съжаление я издърпа да стане.
— Трябва да се връщаме, преди Зигурт да е разпратил стражите да ни търсят.
Иърин кимна. Дрехите им бяха изсъхнали на огъня и двамата се облякоха мълчаливо. Помогнаха си при закопчаването на наметките и се целунаха за последен път, преди да излязат от пещерата.
По време на обратния път Иърин не преставаше да наблюдава скришом мъжа си. Колко добре изглеждаше… Усмихна се потиснато и си помисли, че той си бе останал чужденец за нея. Гордо изправен на седлото — отново недостъпният норвежки вълк, който не я допускаше до сърцето и духа си… Дали някога щеше да пробие бронята, която бе издигнал около себе си?
Когато наближиха града, той се обърна към нея. В очите му просветна добре познатият леден пламък.
— Побързай! — изкрещя гневно той. — Нещо се е случило, докато ни е нямало!
Иърин стегна уплашено юздите и кобилата й се понесе като вихър след едрия боен жребец. Вятърът гонеше косата в лицето й. Въпреки това видя мъжете, които се събираха зад стената на палата, въоръжени с мечове, пики, бойни брадви и щитове. Бяха тръгнали на война.
Иърин стоеше до прозореца на покоите си и се взираше в лицата на мъжете, които се тълпяха в двора. Защо беше осъдена вечно да се сбогува с онези, които обичаше?
Сълзи запариха в очите й, но тя не ги допусна да закалят по бузите. Тя беше кралицата на Дъблин и когато на разсъмване воините потеглеха, щеше да изпълни дълга си. Щеше да държи стремето на Олаф и да съпроводи войската с ликуващ вик, тържествуващ, изразяващ увереност в победата. Откакто се бяха върнали от скалите, двамата с мъжа й почти не разговаряха.
Конете усещаха вълнението, което цареше навсякъде, и неспокойно танцуваха на дългите си крака. Войниците, които носеха шандарти, слугите, ковачите и воините тичаха забързано насам-натам. Олаф беше потънал в приготовленията и Иърин беше сигурна, че е забравил присъствието й. От Грегъри, Лейт и Брис не можа да чуе нищо определено. А Нийл се беше затворил с краля, за да обсъдят стратегията на предстоящите битки.
Подготовката трая до късно вечерта. Иърин лежеше в леглото си и трепереше, въпреки че беше нахвърляла върху си няколко кожи. Каква несправедливост… Толкова дълго беше чакала мира и сега, когато той най-сетне се бе настанил в душата й, избухваше нова война.
Мина много време, преди да заспи, но заспа толкова дълбоко, че не се събуди от идването на Олаф.
Ала в съня си се притисна до топлото му тяло и той я взе в обятията си. Самият той не затвори очи нито за миг, но си почина в прегръдката на жена си. Когато на сутринта Иърин се събуди, в погледа му проблесна необичайна нежност, но само след миг се изпари. Дали не беше само плод на въображението й? А може би наистина бе видяла истинската му същност, макар и само за миг? Никога нямаше да го узнае…
Олаф приглади назад косата й и тихо попита:
— Все още ли искаш някоя датска бойна брадва да сложи край на живота ми?
Иърин едва не му изкрещя, че го обича. Ала не произнесе гласно думите, които горяха в сърцето й. Не можеше да му даде толкова много, докато той затваряше сърцето си пред нея.
— Знай, че нямам намерение да умра само за да ти доставя удоволствие — прибави с подрезгавял глас той.
Тя понечи да го увери, че не иска смъртта му. Междувременно той би трябвало да знае каква власт упражнява върху нея. Устните й не успяха да промълвят нито дума. Олаф гневно я притисна в прегръдката си и двамата се вкопчиха един в друг с отчаяна страст.
Иърин поговори с Брис и Лейт, обсъди няколко незначителни неща, както постъпваше и майка й, посъветва братята си да спят винаги в шатрите, да не остават дълго с мокри дрехи и да се хранят добре. На Нийл не каза нищо. Само го целуна, позволи му да я прегърне и преглътна сълзите си.
— Няма да е толкова страшно, принцесо — пошепна в ухото й Грегъри. — Ще знаем, че тук си на сигурно място, а нито един жалък датчанин не може да победи обединените сили на Нийл от Ълстър, Ейд Финлейт и норвежкия вълк.
Иърин се опита да се усмихне.
— Много ми се иска да можех да ви придружа. О, Грегъри, толкова ми е трудно да седя бездейна и да чакам.
Момъкът се ухили.
— Дните, в които доказваше бойното си изкуство, принадлежат на миналото, братовчедке. И слава Богу! Ако тогава ти се беше случило нещо, никога нямаше да си простя. Впрочем, братята ти знаят всичко. Лейт те е разкрил. Каза ми го в деня преди сватбата ти, казал е и на Нийл и Брис. Обещаха да не споменават пред никого. Сигурен съм, че се гордеят с теб, макар че са били ужасени от опасността, на която си се изложила. Ако Златната жена-воин беше продължила да се бие с датчаните, сигурно щяха да намерят средства и начини да те спрат. Е, поне се превърнахме в легенда…