За кой ли път представата, че Иърин би могла да се отдаде на някой друг, накара сърцето му да забие лудо. Но нямаше защо да се бои от изневяра.
Зигурт беше останал в Дъблин, за да надзирава палата и града, и беше получил от господаря си най-строга заповед да охранява кралицата.
Олаф се съмняваше, че жена му ще предприеме опит за бягство, но все още не знаеше какви мисли се крият зад блестящите зелени очи. Да, той беше събудил страстта й. Но ако все още го мразеше, тя щеше да си потърси някой любовник, за да сложи рога на „викинга“ и „варварина“, за когото се бе омъжила по принуда.
Олаф стисна ръце в юмруци, после бавно ги отвори. Не, Зигурт щеше да предотврати това. Освен това Иърин съзнаваше отлично, че положението на принцеса от Тара и кралица на Дъблин я задължава, и нямаше да си позволи такова безумство. Той затвори очи и отново я видя пред себе си. Копринената черна коса, разпиляна над пълните гърди, прекрасните дълги крака, изкусителната походка… Омайният й образ беше вечно пред очите му и не му позволяваше да потърси компанията на някоя уличница.
Друг образ го тласкаше към бойното поле. Гренилда, красивата му руса любима. Той смръщи чело, когато ликът й започна да се размива, когато сините очи бяха изместени от смарагдово-зелени. От гърлото му се изтръгна тихо проклятие. Ирландската вещица, която горещо желаеше да види главата му разцепена от датски меч, му беше направила магия…
— Тази нощ кралят на Дъблин е много замислен.
Олаф вдигна вежди, разгневен от неканения посетител. Озова се лице в лице със стария Мергуин, който се бе промъкнал по обичая си незабележимо.
— Кралят на Дъблин желае да остане сам.
— Вие сте обкръжен от светъл ореол, викинге — продължи невъзмутимо друидът. — Ако ви е съдено да загинете в бой, това няма да стане скоро.
— Жена ми ще бъде щастлива да го чуе — подхвърли кратко Олаф.
Мергуин сви рамене и поглади дългата си брада.
— Горите от нетърпение да убиете кривокракия Фригид, мой млади господарю. Един ден съдбата ще ви срещне с него и един от двама ви ще умре. Може би вие ще го свалите от коня му. Само че това няма да стане още утре… Знайте обаче, че смъртта му няма да ви даде онова, което търсите.
— Така ли? И какво търся аз, друиде?
— Искате да си върнете душата. Трябва да я потърсите в собствения си живот, норвежки Вълко, не в смъртта на другия.
Олаф стана и изтърси гнилите листа от наметката си.
— Казахте, че няма да го убия още утре. Значи ли това, че Фригид ще продължи да опустошава крайбрежието и да посича беззащитни хора?
— В никакъв случай — отговори Мергуин, без да обръща внимание на саркастичния тон. — Фригид е осъден да умре. Мястото му не е тук. Вятърът ми нашепва, че това е вашата страна, Вълко. Потърсете датчанина и го убийте.
— Сериозно? — усмихна се Олаф и старецът отговори на усмивката му.
— Само се погледнете! Носите ирландска мантия, говорите с мен на моя език и сигурно все по-често си мислите, че той е ваш. Да, викинге, това е вашата родина. Искате да я завладеете. Едновременно с това тя ви поема в себе си, докато станете част от нея.
Олаф избухна в смях.
— Може и да сте прав. Но я ми кажете, приятелю — откъде знаете всичко това?
— Често чета по руните ви, господарю на вълците.
— Викингски руни? — попита с мека ирония Олаф, но друидът не й обърна внимание.
— Знам, че никога нямаше да прекосите морето с драконовия си кораб, ако вашият гадател не ви беше посъветвал да го сторите. Пък и воините ви нямаше да ви последват. Поражението на норвежците при Карлингфорд Лох също беше предсказано от руните. А също и първата ви среща с принцесата, която вече наричате своя жена. — Мергуин забеляза любопитството в сините очи и потвърди: — Точно така. Осведомен съм за всичко.
— И не предприехте нищо, за да предотвратите този съюз?
— Не — усмихна се меко друидът. — Вашата женитба е съдбата на Ирландия.
— О…
— Утре битката ще завърши с победа за вас. Руната на слънцето Совелу е от вашата страна. Ала се пазете, млади господарю. Заплашва ви предателство, надигат се и други страшни неща. Не мога да разбера кога точно ще ви заплашва опасност и от коя страна — знам само, че ще ви струва големи усилия да я отразите. Едва тогава ще върнете душата си.
Спокойната увереност и умолителният тон на предупреждението изненадаха Олаф.