През това време Олаф беше възвърнал зрението си. Видя връхлитащия срещу него Фригид и скочи на крака, за да избегне коварния удар в слабините. Кривокракият беше размахал брадвата с такава сила, че полетя към земята, но веднага се изправи.
Обезоръженият Вълк трябваше да играе на котка и мишка. Престори се, че отстъпва, и ловко избягна удара на противника си. Внезапно пред краката му се приземи меч. Олаф не знаеше откъде е дошъл, но не го беше и грижа. Вдигна го и светкавично го стисна в десницата си. Фригид изрева с дива ярост, хвърли се напред и отново размаха брадвата, целейки се право в черепа на Олаф. Вълкът успя да се наведе едва в последния миг и усети как острието отряза част от косата му. Все пак тактиката му имаше успех. Тласкан от силата на собственото си нападение, датчанинът се спъна и падна сред купчина увехнали листа.
Олаф веднага се нахвърли върху него, но закъсня. Двама датчани го нападнаха, за да помогнат на предводителя си да избяга. Побеснял от гняв срещу подлия Фригид, който не беше устоял на обещанието си за честен двубой, Вълкът без усилия прониза двамата, които се бяха осмелили да се намесят.
Този ден победата беше негова, но Кривокракият успя да се изплъзне. Това изпълваше душата му с разочарование и засилваше умората. Между дърветата се чу шумолене. Олаф се сви и вдигна меча си, но видя само изчезващата сред дърветата дълга бяла роба. Той погледна с усмивка оръжието, което по чудодеен начин се беше върнало при него, и го вдигна високо, за да улови последните слънчеви лъчи.
— Благодаря ти, Мергуин — пошепна викингът. — Благодаря за живота си. Знайте, че много го обичам. — В уморените му плещи се вля нова сила.
Брис Мак Ейд не допускаше никого в близост до Лейт. Той седеше в мъха, облегнат на стъблото на мощен дъб, и стискаше трупа в прегръдките си. Разговаряше е мъртвия си брат, галеше косата му и по бузите му се стичаха сълзи.
Даже Нийл, също потънал в дълбока скръб, не можа да изтръгне умрелия от ръцете му, за да го подготви за погребение. Викингите отдавна бяха оставили отчаяния млад ирландец сам с мъката му и се занимаваха с мъртвите си сънародници. Ала ирландските свещеници загрижено настояваха да получат тялото, за да изпратят душата му в християнското небе — заедно с душата на Фенен Мак Кормак, който също бе намерил смъртта си в боя.
Така стояха нещата, когато Ейд Финлейт узна за смъртта на сина си. Той не се опита да изтръгне тялото от ръцете на Брис, а дълго стоя неподвижен до момчето си, усещайки, че сърцето му е изсъхнало и уморено като старите му кости. Лейт, веселото момче с ясен смях, което без усилия успяваше да помири побойниците Нийл и Брис, само с няколко прости, вразумяващи думи. Ейд затвори очи, разтърсен от болка. Беше създал десет деца и като по чудо всички бяха останали живи. Синовете му се биеха вече години наред, с изключение на Микел, който се обучаваше в Тара, и на Шон и Гълбрайт, които бяха влезли в манастир.
Десет деца — но те не можеха да уталожат болката по загиналия. Само че той беше върховният водач на хората, които дълго и смело се бяха сражавали за него, които също бяха пожертвали синовете си за Ирландия. Нямаше право да дава воля на скръбта си, но не можеше и да осъди отчаяния си син, който беше прегърнал мъртвия брат.
Той отиде бавно при Брис и сложи ръка на рамото му.
— Той беше твой брат, но и мой син. Време е аз да се заема с него.
Брис притисна силно до себе си окървавеното тяло, но като видя отчаянието в погледа на баща си, се подчини.
Кралят на кралете отнесе мъртвия си син в шатрата си. Приживе Лейт беше по-едър и силен от него, но Ейд не трепна нито за миг под тежкия товар. Той изми калта и засъхналата кръв от вцепененото лице, уви детето си в коприна и го предаде на свещениците.
Фригид Кривокракият стоеше на един хълм и с омраза наблюдаваше как съюзените ирландци и норвежци погребват мъртвите си в долината. Собствените му хора бяха или мъртви, или се бяха разпилели по всички краища на брега. Само четиридесет воини се бяха събрали около него и се грижеха за ранените. Той изруга и вдигна юмрук.
— Вълкът още е жив!
Олаф Белия беше господар на Дъблин, притежаваше дъщерята на Ард-Рий, провинциалните крале ядяха от ръката му. На това трябваше да бъде сложен край. Докато слънцето потъваше зад крайбрежните скали, Фригид не откъсваше очи от погребалните церемонии.
Внезапно той се обърна към хората си. Очите му блестяха трескаво.